Монографията е част от едно по-голямо изследване върху историята на изучаването на куманите. То обхваща 800 компютърни страници с размер на шрифта 14 пункта, без да съдържа всички необходими приложения (липсват например индекси на етническите названия, на личните имена, на географските и политическите обозначения, както и на срещаните в текста и в бележките под линия кумански езикови реликти). Заедно с тях обемът на монографията би надхвърлил 900 страници, а това я прави нерентабилна за всеки днешен издател. Но и в този си вид тя е достатъчно обемиста и по обясними причини нейното цялостно обнародване трябва да се отложи за по-благоприятно време. Това, което може да бъде сторено за момента, е да се даде информация за същността на изследването, защитено в края на януари 2004 г. като „голяма“ докторска дисертация, да се предложи обобщаващ очерк върху особеностите на куманската проблематика и да се представи библиография по основните нейни аспекти, която да бъде от полза при по-нататъшните проучвания в областта.
* * *
Дисертационният труд бе резултат на дългогодишно издирване, проучване и осмисляне на натрупаната с времето научна книжнина за езика, произхода, етническата специфика, историята, бита и културата на куманите, които в продължение на три столетия са доминирали в причерноморската степ, взаимодействайки си с околните уседнали общества, преди да бъдат пометени в хода на монголската инвазия и техните отломки да се влеят в състава на вече съществуващи или намиращи се в процес на формиране източноевропейски нации. Той проследява релевантната литература в хронологичен план, давайки на места сравнително подробна информация за основните автори и произведения, за по-важните идеи и хипотези, за различните съпоставки, реконструкции и интерпретации, някои от които са запазили валидността си до наши дни, докато други не са издържали проверката на времето и са били коригирани и/или модифицирани под влияние на допълнителните факти. Изследването бе наченато преди повече от десетилетие, когато, благодарение на подкрепата на Фондация Александър фон Хумболт, бях в състояние да се заема с проучване и систематизиране на морето от публикации, отнасящи се до проникналите в Европа тюркоезични „конни народи“. Неговата „предистория“ обаче е значително по-дълга. Още по време на аспирантските ми години в тогавашния Източен Берлин наред с литературата по османотурска палеография и дипломатика успях да се запозная и с работи върху историята, културата и етнолингвистичните взаимопрониквания в средновековния Изток, които липсваха в българските библиотеки. Проверката на пълните течения на основната ориенталистична периодика и на настолни трудове в областта, както и срещата ми с богатите традиции на германската и унгарската тюркологични школи, взаимодействащи си с тези на руското изтокознание, разкриха пред мен един свят, който повече от четвърт век продължава да ме фасцинира. В този смисъл изследването е израз и на преклонението ми пред труда на няколкото генерации учени, чиято интелектуална енергия, усилия и творчество допринесоха за „разбулване на мистериите на Изтока“ и за обогатяване на познанията ни върху извъневропейските народи и култури.
Изборът на темата бе мотивиран от различни съображения - преди всичко от липсата на подобна разработка. В отнасящите се до куманската проблематика публикации се съдържат повече или по-малко подробни историографски прегледи, включени са също и библиографски справки за използваната литература, но те засягат разглежданите частични аспекти и затова остават познати най-вече на по-тесните специализирани кръгове на историците медиевисти и археолози и на лингвистите слависти и тюрколози. Двете основни хуманитаристични гилдии (на историци и на езиковеди) се ползват по необходимост от постиженията на своите колеги, но без да бъдат в състояние да ги „проверят“ и без да се отчита еволюцията на възгледите, предхождаща формулирането на един или друг извод. Това често води до възприемане на изказаните някога хипотези като отдавна „доказани“ истини или до придържане към мнения, които вече са били „преодолени“. Междувременно обаче в областта се натрупа голям брой публикации, чието количество продължава да расте, бяха разкрити нови извори и привлечени допълнителни материали, оформиха се специфични изследователски „ниши“. Това засилва необходимостта от един историографски труд, в който - без да се предлагат конкретни отговори за „същността“ на куманите и без да се проследява като самоцел „историята на идеите“ - се прави опит да бъде разкрит пътят, по който се е развивало изучаването на този народ.
В науката осмислянето на фактите се съпровожда от съпоставки, анализ и синтез, преди да се конструира обясняваща ги хипотеза, която впоследствие може да се потвърди или обори от привличането на допълнителни податки или от прилагането на по-различна методика. Това важи и за историята, особено когато става въпрос за по-ранните епохи, за които липсва достатъчно надеждна информация. Проблемът с генезиса на [пра]българите, породил така конфронтиращи се хипотези, е само един от многото подобни примери, но въпросът за произхода и същността на куманите е бил някога не по-малко контроверзен. На определен етап резултатите от изследванията трябва да бъдат сумирани, за да се пристъпи към отсяване на „зърното от плявата“ и да се съзрат новите гранични области и „бели полета“, неминуемо възникващи с разширяване на познанието. Това обаче не може да стане без да бъде представена в обобщен вид съответната научна книжнина, не само, за да се запази тя от забрава, но и за да бъдат улеснени по-късните изследователи при ориентирането им към един или друг проблем. Такава е и една от целите на дисертационния труд - да хвърли повече светлина върху различните по тематика и резултати произведения, „жалонирали“ проучването на куманите.
* * *
С оглед потребностите на българската историография може би щеше да бъде по-полезно, ако усилията ми се бяха насочили към систематизиране на литературата върху произхода, езика и ранната история на [пра]българите, вместо към един значително по-късен „конен народ“. Подобно проучване е крайно необходимо и би било изключително полезно, тъй като в морето от спекулации по темата се „регенерират“ изказани някога идеи, които биват доразвивани, без да се „отчита“ авторството, или се градят хипотези, игнориращи противоречащите им факти и интерпретации. Областта, наричана прабългаристика обаче, е далеч по-сложна и комплексна от тази, на куманите. Тя привлича с многото си неизвестни, поради което отговорите са повече от поставените въпроси, отправните точки на изследване и научният инструментариум са доста разнообразни, а възможностите на отделните автори - ограничени и това води до изкушението да бъде реконструирано миналото такова, каквото ни се привижда. Особено по отношение на езика, често използван като „индикатор“ за етническата атрибуция. Съпоставянето на единични лексеми с техните урало-алтайски, индоевропейски и „азианически“ (мними или реални) паралели ни насочва към различни „начала“ на българския генезис. Така е било и при куманите, преди техният идиом да бъде дефинитивно отнесен към тюркските езици. Но дори и сега остават редица нерешени въпроси, например от какъв тип (огузки или кипчакски) ще да са били говорите на най-западните кумански групи, инкорпорирали в своя състав елементи на узите и печенезите? За кипчакската характеристика на куманския език се съди по информацията от Codex Cumanicus и значително по-късните „арменско-кипчакски“ и/или „арабско-кипчакски“ паметници. Кодексът обаче е възникнал в „монголската епоха“ и неговият тюркски език съдържа и огузки елементи, което е дало основание да се говори за различни „кумански“ диалекти. Тогава може ли кипчакските черти на куманския да са били породени от езиковата интерференция и от въздействието на „татаро-монголите“ (респективно на дошлите с тях от изток кипчакски елементи) над огузките тюркски идиоми в причерноморската степ? Дали мигриралите в Унгария и България кумански отломки не са били в по-голяма степен „огузоезични“, отколкото е прието да се мисли, а кипчакските напластявания сред приписваните им суперстратни следи не са резултат на по-късното „татарско“ езиково влияние?
Друг спорен въпрос е този за външния вид (т. е. за расовата принадлежност) на куманите-половци. От една страна се смята, че те са били русокоси и синеоки, което сякаш намира потвърждение в тълкуването на етнонимните варианти и в предположението за връзката на куманските предци с палеоевропеидните дин-лини, т. е. с онази „белокожа раса“ в Централна Азия, към която понякога се отнасят и (част от) българските предшественици. От друга страна обаче битува представата за монголоидността на куманите (черна коса, скосени тъмни очи, широко скулесто лице), засвидетелствана с отделни елементи при половецките каменни изваяния, а такава в общи линии е антропологичната характеристика и на една част от българското население в онези региони (Видинско, Търновско, Разградско, Балчик), където се предполага да е имало кумански заселвания. В тези два възгледа рефлектира сложният етнически състав на куманите, чието (пра)монголоезично ядро се е смесило с тюркски, уралски, ирански, кавказки и славянски групи, което - както и на други места в северното полукълбо - е породило също междинния тип на тъмнокосите, но синеоки европеиди.
Въпросите около езика и „външността“ на установилите се в Балканския ареал кумани рефлектират върху „гагаузкия проблем“. Тук също има противоречиви сведения. К. Иречек е описал гагаузите като тъмнокоси, чернооки и тъмнокожи; други податки говорят по-скоро за светъл цвят на косата и очите. Също така противоречиви са хипотезите за техния етнически произход и опитите за тълкуване на етнонима. Само по отношение на гагаузкия „майчин език“ няма спор за огузката му принадлежност, съпоставяща го с балканските турски диалекти и с по-ранните говори на селджуки, узи и печенези. К. Иречек споделя идеята на В. Григорович и на П. Р. Славейков за куманското потекло на гагаузите, но по онова време куманите все още са били отъждествявани с узите. Едва след като П. Голубовски успява да разграничи куманите (половци, кипчаки) от узите (торки) се артикулират мненията за узкия или дори за селджукския произход на гагаузите. Те намират опора също в огузкия характер на гагаузкия език, което не може да се каже за конфронтиращите ги „куманска“ и „прабългарска“ хипотези. Но ако разселилите се към България кумани подобно на печенезите и узите са общували на един повече огузки отколкото кипчакски идиом, тогава те също могат да бъдат причислявани към потенциалните гагаузки предци. В такъв случай отпадат всички пречки пред определянето на гагаузите като късна тюркоезична група (независимо от нейния произход - тук изглежда е имало множество напластявания), процесът на чието формиране като етнос е започнал някога в българската етническа територия и е бил прекъснат на определен етап на развитие.
Но не само по отношение на гагаузите, а и на самите древни българи куманите представляват определен интерес. Възникналият в ранния период на византийското владичество апокрифен летопис „Видение на пророка Исай“ е значим както с отразената в него идея за богоизбраността на българския народ, така и с представата за генуинната връзка на българи и кумани. Изричното споменаване, че Бог е наредил да се отдели „едната трета от българите, наречени кумани“, за да се заселят в земята Карвунска (Добруджа), загатва, че към времето на съставяне на паметника споменът за различното от славянското източно потекло на [пра]българите все още не е бил заличен. Без значение дали тук авторът е визирал един общ тюрко-алтайски произход или съпринадлежността към цивилизацията на „конните народи“. Не е изключено той да е бил потомък тъкмо на тюркоезичните български елементи, както допуска Стр. Димитров, доколкото сред първите български владетели е споменал Испор-цар, а тази форма на името (Испор, Ишбер, Исперих) е подходящо тюркско фонетично съответствие на иранското Аспарух Есперюх, където са съчетани иран. asp/äsp/äsb ‘кон’ и може би rox/rux ‘светъл, блестящ’. Спекулативни възможности предлага също названието на голямото куманско подразделение Бурчевичи (Burğ-oγlï, т. е. ‘синове [потомци] на Бурдж’), ако то бъде съпоставено с това на българите Бурджани ( Burğ + иранския суфикс за мн. ч. -an). Любопитни са освен това някои съвпадения в духовната култура на двата народа.
В този смисъл куманската проблематика е от значение също за проучването на балканската и въобще на евразийската античност, тъй като елементи от бита, религиозните вярвания и погребалния ритуал на куманите показват учудващи сходства с такива, които са били засвидетелствани при траките и скитите. Носенето на плитки от мъжете например е отбелязано не само за тюрко-монголските народи и китайците, но и за някои скитски племена. Изсипването от колчан над покойния на бели и черни камъчета, които са били показател за добрите и лошите му дни, така, както е представено в Слово о полку Игореве, също има паралели в една по-стара скитска практика. Ритуалното пиене от „подобна на лице“ чаша, т. е. от съд, приготвен от обкован със сребро или злато, респективно обвит в кожа, череп на виден противник, е регистрирано в изворите не само за печенезите, българите и „източните хуни“, но и за редица по-древни народи. Курганните погребения са общ евразийски обичай, чиито корени се проследяват в първите хилядолетия преди Р. Хр. Принасянето на човешки жертви на свой ред насочва към ранните култури от неолитната и от бронзовата епохи, от което време навярно датират и изображенията на предците, държащи с двете си ръце чаша пред пъпа. Подобно на древните тюрки и куманите са почитали свещения сив вълк (boz kurt, „босый волк“), вярвали са в магическата му сила и в способността на шамана да се превръща във вълк, а тези техни представи са изключително стари и не само „алтайски“. Те са били споделяни от туземните жители на Северна и Централна Америка, засвидетелствани са при европейските народи, включително сред траките, за които вълкът е бил посредникът между двата свята - този на живите и на отвъдното. Изглежда и куманите са възприемали вълка в тази му функция, поради което Боняк е потърсил във вълчия вой отговора на предците за изхода от предстоящата битка, с посичането на куче куманите са скрепили клетвения си договор с латинците, останки от кучета са открити и сред жертвените животни при половецките „каменни баби“. Всичко това засилва нуждата от един съпоставителен анализ на податките за духовния свят на т. нар. езически общества, за да се открият следите от забравените културни контакти и се установят пътищата на разпространение на един или друг феномен. Като поредно звено от веригата на медиатори и реципиенти в това отношение куманите също заслужават определено внимание.
Но не само във връзка със скитите, прабългарите и гагаузите, а и с оглед на проблемите на „нововременната“ история куманската тема е доста актуална. Тя допринася за изучаване на механизмите при формирането и дезинтегрирането на нациите, които механизми днес не са много по-различни от тези през късното средновековие. Навярно етнически родствените на половците ковуи и каепичи са влезли заедно с части на торките, печенезите, берендеите и други по-малки огузоезични групи в съюза на т. нар. черни клобуки, чиито нерусифицирани отломки след разпада на Златната Орда може да са дали началото на едноименните кара-калпаки (‘черни калпаци’). Мигриралите към Унгария и Балканите кумани са се влели в състава на местното население след сравнително продължителен процес на интеграция и на езикова асимилация. Подобна е била съдбата и на християнизираните половци в Грузия и Русия, докато потомците на онези кумани, които са се присъединили към тюркоезичните групи, възприели от хазарите юдаизма, са известни днес под названието караими. В Дагестан още преди монголската инвазия са се появили кумиките като продукт от смесването между кипчакски и огузки племена, а в генезиса на също така кипчакските по език карачаи и балкари от Северен Кавказ се предполага участието и на български субстратен елемент. За останалите в „Половецкото поле“ потомци на куманите се е наложило обозначението „татари“ - различни по териториално разположение (кримски, поволжки, сибирски и др.) и по особеностите на езика. Разпространението на исляма в Златната Орда и появата на редица политически формирования след нейната дезинтеграция е дало тласък на допълнителни етнодиференциращи и етноконсолидиращи процеси, довели до раждането на съвременните кипчакски нации на кримските и казанските татари, на башкири, ногаи, казахи и пр. Изучаването на всичките тези преобразувания в съпоставка с информацията за образуването на нациите в Европа и в другите части на света може да бъде от полза при конструирането на съответни модели, обясняващи възможностите за поддържане, развитие и/или трансформиране на колективната идентичност. Също спекулациите с ролята на куманите в генезиса на някои малцинства (помаци, чанго) или за „кристализиране“ на румънската държава се вписват в идейно-пропагандната конфронтация на възникнали едва през новото време национал[истич]ни концепции.
* * *
Така куманологията излиза от общите рамки, определени от изследователския обект, и се превръща в мост към различни епохи, улесняващ диахронното разкриване на съпоставими факти, явления и процеси. Това завишава степента на нейната значимост и се явява допълнителен мотив, обусловил избора на темата. Самият термин е въведен умишлено, за да обобщи разнообразните обекти, аспекти и направления в изучаването на куманите. Той има аналог в такива понятия като прабългаристика и кирило-методиевистика. Ако работите по проучване на живота и делото на светите братя Кирил и Методий, на тяхната епоха, на обстоятелствата по възникване и разпространение на „славянското“ писмо и книжнина се обособяват в отделна дисциплина, а всичко свързано с древните българи бива отнесено към областта, условно наречана прабългаристика, то не по-малко оправдано е и конституирането на куманологията като интердисциплинарно направление за цял един народ, което ползва методиката и постигнатите резултати на най-различни науки. Това направление, възникващо на границата между история, археология, етнология, фолклористика и езикознание и имащо допирни точки с византологията, с т. нар. Nomadenforschung, с комплексните области на славистиката и ориенталистика (тюркология, иранистика и пр.), притежава вече дългогодишна традиция, независимо, че досега не е било отделяно в самостоятелна сфера на познанието. Към неговото развитие, специфични теми, проблематика и резултати е обърнат погледът в дисертационния труд.
Ето защо хронологичните рамки се определят не от времето на самостоятелното битие на куманите (тук са предлагани различни периодизации), а от отнасящите се до тях публикации. Долната граница е свързана с първите прояви на научния интерес в Европа към степните „конни народи“ (в това число и куманите-половци), а горната е изкуствено „застопорена“ на прехода между второто и третото хилядолетие, когато темата е придобила вече собствени очертания и се правят опити както за разкриване на все още непроучените детайли, така и за обобщено представяне на миналото, същността, бита, културата и по-късната историческа съдба на този народ.
Куманите дълго време са били определяни като „варвари“ не само в резултат на преобладаващо негативното отношение към тях в изворите, което е рефлектирало и върху по-късните проучвания, но и в унисон с представата за неспадащите към цивилизационните кръгове на древността и/или средновековието „безписмени народи“, намиращи се във фазата на „разложение на родово-племенното общество“ (на това по схемата на Морган отговаря „висшата степен на варварството“). Така те биват съпоставяни с обществата, които са съществували на границата между „пред- и ранноисторическия развой“, откъдето при разкриване на тяхната специфика се търсят отговори на традиционните в сферата на „праисторията“ въпроси - за хронологичните рамки, особеностите на материалната култура, стопанската организация, социалното устройство и духовния свят. Този „антропологично-археологически подход“ бива обусловен и от невъзможността да се възстанови собствената политико-събитейна история на куманите, поставени някога заради това в категорията на „неисторическите народи“. Изследователите са в състояние само да уточняват отделни факти, имена и дати, свързани с участието на номадите в историята на съседните страни и народи, но не и да разкрият хода на събитията вътре в тяхното общество. Поради тази причина куманите години наред са били разглеждани главно с оглед на миналото на една или друга съвременна нация, преди да се превърнат в самостоятелен изследователски обект, не на последно място и благодарение на езиковите проучвания след обнародването на Codex Cumanicus. Така петте направления в изучаването им биват допълнени с още едно - лингвистичното, а това надхвърля рамките на „праисторическия модел“. Тъкмо в езиковата област се намира и една съществена част от произведенията, изграждащи облика на куманологията.
Изворите, които я „захранват“, се разделят по традиционната схема на писмени и неписмени. Сред „писмените“ извори основно място заемат първичните, т. е. „съвременните“ и по-близките до епохата разноезични свидетелства (византийски, „западни“, руски и „източни“ - арменски, грузински, сирийски, арабско-персийски, китайски). Те биват допълвани с вторичните по-късни сведения от монголския и следмонголския период (информациите на Петахия, В. Рубрук, Пл. Карпини и др.), към които се отнася също ранната секундарна историческа книжнина. В „неписмените“ извори на свой ред се включват материалните (веществени, предметни) останки от поселения, обекти на бита, погребалния инвентар и каменните изваяния, а така също абстрактните податки - езиковите реликти (ономастика, заемки в други езици и пр.) и следите от религиозни вярвания и етнокултурни феномени, установими чрез анализ на изворовия материал в съпоставка с данните за родствени народи.
Комбинираното използване на този информационен масив е позволило да се обогати представата за „степните номади“ и да се прецизират и разширят конкретните познания за куманите. Много негови аспекти се разглеждат в отделни публикации, поради което той тук не е обект на специален анализ. Още повече, че не самите кумани, а историята на тяхното изучаване е основна тема на дисертационния труд. Негова изворова база са всъщност научните изследвания в областта и то не толкова общите работи върху историята на страни и народи, с които номадите са се намирали в контакт, а главно частичните разработки на един или друг детайл от куманската проблематика.
Като историографско проучване дисертацията съчетава доколкото е възможно хронологично-тематичния принцип с прилагането на дескриптивно-аналитичния подход. В крайна сметка всеки историк [пре]разказва за особеностите на разглеждания „обект“. В случая се дава информация за изложеното досега по куманската тема, като се запазва при необходимост „оригиналното“ изписване на термини и имена (така, както е било предпочетено от съответните автори), за да могат те да служат и при съпоставки. Това на места е довело до използването на различни знаци в транскрипцията на едни и същи лексеми. Акцентът е поставен върху специализираната литература; съществено място заемат приносите на тюрколозите. Пропуснати са популярните и лаицистични изложения, отразяващи представи, повлияни от идейно-политически развития в съвременността. Към отделни автори ориенталисти са посочени под линия и други техни публикации, несвързани с куманската проблематика, но специално издирени, систематизирани и приложени като заглавия, за да бъде зачетено научното им творчество, за да се хвърли повече светлина върху развитието на „изтокознанието“ (в крайна сметка Европа и християнската цивилизация са само една и то по-малката част от света) и да се поднесе на читателя библиографска информация по някои важни теми от тази необятна област на познанието.
* * *
В дисертацията последователно се проследява развитието на представата за куманите от началото на Новото време до наши дни. Първата глава е посветена на Куманската тема в географските и историческите трудове до края на XIX век. Тя обръща внимание на библейските генеалогии за произхода на куманите от Сим или от Яфет, откъдето старите историци са ги отъждествявали с узи, торки и печенези или пък с готи, сармати, скити и други антични племена. Същите схващания битуват в научната мисъл и по-късно, когато се предприемат първите частични опити за определяне на етническата принадлежност на този изчезнал народ (например в работите на Татишчев, Прай, Тунман, Енгел, Сум). До появата на Шльоцер обаче потеклото на древните народи продължава да бъде извеждано от Ной и неговите синове. Август Л. Шльоцер (1735-1809) е онзи голям изследовател на Източна Европа, който повлиява най-много за изграждането на нов поглед към миналото на тази част от континента. Той пръв обръща гръб на старите легенди, смятани дотогава за свещен извор на ранната история и се противопоставя на традиционните етимологии, настоявайки, че народите трябва да се групират въз основа на техните езици, а не според други - често съмнителни критерии. За него историята е точна наука, изградена върху достоверни документи и тя свършва във времето там, където секва изворовият материал, или където липсата на лингвистични податки не позволява да се правят езикови съпоставки. От тези принципи Шльоцер се ръководи във всичките си трудове. Особено прецизно е приложен критичният му подход в проучването на миналото на трансилванските саксонци, съдържащо най-добрият за ХVIII в. обзор на куманската история. Противно на много свои съвременници ученият смята „половци“ и „кумани“ за две имена на един и същ народ, подобно на „немци и германци“. Той пръв се опитва да разграничи куманите от печенезите, въпреки сведението на Анна Комнина, че те са били „сродноезични“ (ὁμογλωττοι) и въпреки очевидното сходство в номадския им начин на живот. За Гьотингенския историк е пределно ясно, че „характерът на нациите зависи от равнището на обществото, в което те живеят, и еднаквите състояния предизвикват дори сред различни народи еднакви видове поминък и обичаи“, откъдето не бива да се правят прибързани изводи за езиково или етническо родство. И макар да се съмнява в думите на Лайбниц за наличието на някакъв „dictionarum linguae Cumaniae“, той изразява надеждата, един ден да бъде открит някой все още жив азиатски език, чрез който да се обяснят стоте запазени в изворите кумански собствени имена, а с това да се определи окончателно и етническия произход на „двете големи нации“ - печенежката и куманската.
„Речникът“, за който пише Лайбниц обаче, се оказва реален. Той е споменат в научната литература още през 1650 г., а в 1769 г. секретарят на граф Й. Телеки и бъдещ професор по дипломатика Д. Корнидес успява да препише първите му 22 страници, стигайки до извода, че куманите са кипчаки, а езикът им е татарски диалект. В 1824 г. материалът е преоткрит и четири години по-късно частично обнародван от Ю. Клапрот. Изданието хвърля светлина върху езика и етническата принадлежност на късносредновековните номади в Европа и дава тласък за тяхното по-нататъшно проучване. И ако в началото на века големият руски историк Карамзин е в състояние само да разграничи половците от останалите ездитни народи, то по-късните изследователи вече определено ги отнасят към обширната „тюркско-татарска“ общност. В средата на столетието М. Погодин отпечатва и един списък с „половецки“ слова, открити от княз М. Оболенски в ръкописния „чети миней“ на московския митрополит Макарий († 1563). След тези две изворови публикации куманите все по-често започват да бъдат смятани за тюркски народ (приносите на Беляев, Самчевски, Куник, Погодин осветяват значението им за историята на Киевска Русия) и само в унгарската историография все още битува схващането за маджарско-куманското родство. Това кара Р. Рьослер да влезе в спор с Пал Хунфалви, за когото езиците на печенезите и куманите са били „ако не идентични, то много близко родствени с унгарския“. За да докаже несъстоятелността на тази теза, Рьослер съпоставя лексеми от Клапротовата публикация с техните тюркски и унгарски съответствия, показващи „огромната пропаст между куманския и маджарския“. През втората половина на века ценни разработки предлагат В. Василевски, В. Григорьев и Я. Аристов, появява се и ново тълкуване на името половци, което по-късно заляга в основата на интерпретациите на етнонима, както и оригиналната студия на О. Блау. Но може би най-важната стъпка в областта е направена в 1880 г., когато граф Г. Кун издава пълния текст на „куманския речник“ и му дава името, запазило се до днес - Codex Cumanicus. С тази публикация се слага начало в изследването на самия манускрипт и в анализирането на неговото съдържание, а това поражда цяло направление в куманоложките проучвания. Още тогава В. Радлов въвежда податките от Кодекса в тюркологичен „оборот“ и впоследствие те биват многократно анализирани като носители на информация в езиков и културно-исторически план. С разширяване на познанията се създават условия за превръщане на куманите в самостоятелен обект на научния интерес. За това до голяма степен допринася П. Голубовски, предложил в края на XIX в. първия обобщаващ труд върху печенезите, торките и половците в руската историопис. Той дефинитивно показва, че кумани, кипчаки и половци са били един и същ народ, различен от узите (торките в руските летописи), с което прави „пробив“ в битувалата от XVIII в. до първите десетилетия на ХХ в. представа за тъждеството на узите и куманите.
Втората глава се спира на Разширяване на проблематиката през първата половина на ХХ век. Обърнато е внимание на опита на Б. Мункачи да открие в говора на молдавските чанго фонетични следи от куманския език, разгледани са многобройните приноси на В. Банг във връзка с Codex Cumanicus, както и работите в това отношение на Д. Немет и Я. Гжегожевски от преди Първата световна война. По същото време към темата за куманите започват да бъдат привличани и тюркските заемки, засвидетелствани в най-стария руски епос Слово о полку Игореве. Изучаването им формира по-късно отделно тематично подзвено на куманологията и създава край славистичната и една тюркологична традиция в изследването на уникалния паметник. Нейното начало е поставено през първите десетилетия на ХХ в. с дискусията между П. М. Мелиорански и Ф. Е. Корш. Но може би най-значимият труд от онова време, оставил траен отпечатък в куманоложката проблематика, е комплексното изследване на Й. Маркварт върху народността на куманите. Затова на него в главата е посветен отделен параграф. Изключителната сложност на темата, богатата палитра от въпроси, които тя поставя и широкият времеви и пространствен диапазон, в който ученият търси тяхното решение се отразяват и в двете най-важни рецензии върху труда. Техните автори П. Пелио и В. Бартолд са принудени до голяма степен да възпроизвеждат повествованието на Маркварт, преди да добавят своите критични бележки.
В следвоенния период, особено през 20-те и 30те години на ХХ в. нарастват лингвистичните проучвания върху едни или други податки, имащи отношение към куманите и говорения от тях език, задълбочава се изучаването на Codex Cumanicus, появяват се работи, хвърлящи нова светлина върху същността, историята и културното наследство на куманите и тяхното взаимодействие със съседните страни и народи. Така се очертават три основни, свързани помежду си направления (език, Codex Cumanicus, история) в разработването на куманската проблематика. Към тях с времето са добавени нови тематични „звена“ (Слово о полку Игореве, куманска ономастика, „каменни баби“ и пр.), както и „периферийни“ теми, до голяма степен отнасящи се косвено до куманите, които условно могат да бъдат обобщени в една смесена група „Varia“. Особено плодотворни в този период са изследванията върху Кодекса на А. Самойлович, Т. Ковалски, С. Малов, Дь. Немет и Д. Расовски. В Копенхаген К. Грьонбек издава първата фототипна репродукция на паметника, а шест години по-късно предлага в допълнение и речник на куманския език - една великолепна лексикографска публикация, обхващаща първата сравнително пълна фонетична и лексико-граматична интерпретация на тюркския материал на Codex Cumanicus. От това време датира и един от най-пълните приноси върху историята на паметника, представляващ също библиографска рядкост поради ограничения тираж на поредицата, в която е публикуван. Това е студията на Дь. Дьорфи, подлагащ на систематичен анализ не само съдържанието, но и външните белези на манускрипта, а така също и историческите условия, при които Кодексът е могъл да бъде изготвен до вида, в който е достигнал до нас. Работата на Дьорфи представлява крайъгълен камък в изучаването на Codex Cumanicus. Неговите аргументи за историята на възникване на манускрипта са възприети от А. фон Габен и Л. Базен, а повторното проучване на хартията и водните знаци, предприето от Д. Дрюл, потвърждава в основата си изводите на унгарския учен.
До средата на ХХ в. се появяват значителен брой изследвания върху единични слова или групи от думи, които могат да бъдат отнесени към (или етимологизирани чрез) куманския език. Доста значими работи се свързват с името на Дь. Немет - един от най-видните унгарски тюрколози на двадесетия век, по-късно член на Унгарската академия на науките и директор на нейния Институт по лингвистика. В междувоенния период се появяват и първите работи на Л. Рашони, който пет десетилетия анализира тюркските (и в частност куманските) ономастични податки, допринасяйки не само за обогатяване на познанията ни върху миналото на Източна Европа, но и за по-доброто разбиране на специфичните особености на тюркската антропонимика. Оттогава са и няколкото публикации на Ст. Младенов върху произхода, вариантите и етимологията на отделни кумански лични имена (Елтемир, Асен, Белгун), както и статията му за печенезите и „узите-кумани“ в България. Към края на междувоенния период, повече от три десетилетия, след като Мелиорански обръща внимание на тюркските елементи в Слово о полку Игореве, за пръв път този паметник отново бива изследван с оглед на съдържащи се в него „източни“ податки. В издаваната от руските учени емигранти в Прага, а с избухването на войната - в Белград, великолепна поредица на името на княз Н. Кондаков, бива включено кратко приложение, посветено на СПИ, дело на Н. Тол, Л. Рашони и Д. Расовски.
Въпросът за средновековните тюркски номади, проникнали в Източна Европа, за разграничаването помежду им и за етническата идентификация на техните отломки, а така също за отношенията им с уседналите съседни страни и народи, се разглежда в редица изследвания с определено историческа насоченост, например в работите на Б. Кошани, А. Брус-Босуел, Н. Йорга. В междувоенния период в съветска Русия протича процес на преосмисляне и критична преоценка на руската „дореволюционна“ („дворянска“ и „буржоазна“) историография от позициите на наложената във всички сфери на духовния живот „марксическа“ идеология. Особено се открояват в това отношение трудовете на М. Покровски, твърдо придържащ се към „класовия подход“ при оценка на своите предшественици. Той обаче оспорва традиционната в руската историопис гледна точка за постоянната заплаха от степта и дори е на мнение, че тюркските номади от причерноморските степи са били културно по-силни от славяните. Сходни са възгледите и на В. Пархоменко, според когото Киевска Русия не е била нещо повече от „конкурент на печенежките и половецките ханове“, така че за някаква нейна цивилизаторска роля едва ли може да се говори. Ученият пледира за преосмисляне на станалото традиционно мнение за бедността на номадската култура. „Страна, лежаща на търговските пътища от изток на запад, не може да бъде варварска“ - пише той - „и не биха могли да са полудиви чергари хора, които са пеели в песните си: ‘по-добре кости да сложа на своя земя, вместо славен да бъда на чужда’“. Сред съветските учени, които са смятали за „дълбока заблуда“ мнението, че отношенията със степта са се свеждали само до постоянна вражда и които са обърнали по-специално внимание на търговските връзки, е и А. Якубовски. Но най-ценните приноси в изучаването на куманите по това време, са дело не на съветските историци, а на Д. Расовски - един от прокудените от родината си поради болшевишката революция руски учени, чието име дълго е подминавано с мълчание от колегите му в Съветския съюз, може би и защото научната му продукция е обнародвана извън страната (включително в България). Приносите на Расовски бележат върха в изучаването на куманите в навечерието на Втората световна война и затова на тях в последния параграф е обърнато подобаващо внимание.
Третата глава информира за Диференциация и задълбочаване на проучванията след Втората световна война до края на 70-те години. В западната половина на разделения следвоенен свят отначало малко изследователи засягат въпроси, свързани по един или друг начин с куманската проблематика, докато на изток от „желязната завеса“ първите следвоенни работи върху куманския народ се появяват в онези страни, където и преди е имало засилен интерес към тази тематика. Такива са публикациите на Дь. Дьорфи и К. Цегледи в Унгария, на А. Зайончковски и Т. Левицки в Полша и на С. Малов, В. Гордлевски, К. Кудряшов и А. Попов в Съветския съюз. В началото на 50-те години излизат единични приноси и на турски учени в изучаване на предосманските тюрки. Това трябва да се отбележи, защото дотогава в Турция тази проблематика е обект на доста ограничен интерес. Нова информация за куманите на Балканите е разкрита и от византолозите (Г. Острогорски). В Съветския съюз интерес представляват работите на Т. Грунин за паметниците на половецкия език, запазен и в XVI в. сред някои арменски общности. Въпросът за „арменско-кипчакския“ ще продължава и по-късно да привлича вниманието на редица видни тюрколози, ангажирани по един или друг начин и с куманската проблематика. В първото следвоенно десетилетие обаче разработването на куманската тема е свързано най-вече с изучаването на ранните тюркски заемки в руския език (К. Менгес), на куманските топоними в Унгария и Румъния (Л. Рашони, И. Коня и И. Донат) и на материалните останки от половците (С. Плетньова), позволяващи да се градят хипотези за техния бит и култура, обществен строй и стопанство, „административно деление“ и военно дело. През 1959 г. в Германия е обнародван първият том на Основите на турската филология, в който А. фон Габен помества обобщаваща студия върху езика на Codex Cumanicus. Ученичката на В. Банг се връща към „Венецианския кодекс“ във втория том на Основите, където разглежда значението на неговите податки за изучаването на куманската литература. С тази проблематика се занимава и А. Тице използвал метода на фолклористичното сравнение при анализирането на куманските гатанки, което му позволява да разтълкува три от неразбираемите дотогава пасажи и да установи основните модели с привличането на аналогичен фолклорен материал от най-различни езици - тюркски, монголски, гръцки, персийски и дори тибетски.
През 60-те и 70-те години в куманологията дават своя принос редица учени - А. Куръшжанов, Л. Лигети, М. Москов, Е. Боев, В. Каргалов, Д. Мончи-Заде, А. Бодроглигети, В. Дримба и много дуги. Особено ценни са работите на Г. Фьодоров-Давидов, който за разлика от С. Плетньова насочва погледа си към епохата след монголското нашествие и разширява традиционните хронологични рамки в изучаването на половците. От втората половина на 60-те години куманите привличат вниманието и на един от най-видните съвременни ориенталисти, украинско-американския историк и лингвист Омелян Прицак.
Работите на Тице, Прицак и Дримба вливат свежа струя в потока от изследвания, посветени на куманското минало и език. Те са заявка за едно по-задълбочено отношение към тази комплексна проблематика и проправят пътя на новите по тематика разработки, които значително обогатяват куманологията в последвалите три десетилетия. В лингвистичната област особено ценни приноси дава В. Дримба, който се утвърждава като един от най-авторитетните изследователи на тюркския езиков материал в Codex Cumanicus. На базата на податките в паметника Л. Базен, а после и М. Моллова се опитват да реконструират куманския сезонен календар. В Унгария И. Мандоки-Конгур подлага на систематичен анализ куманските езикови останки (заемки в унгарски, диалектизми и ономастични податки); активизира се и изучаването на тюркизмите от руските извори, особено на източните елементи в Слово о полку Игореве. Много ценни в това отношение са приносите на Н. Баскаков.
За разлика от езиковата област, където през втората половина на века, въпреки критиките срещу структурализма и „буржоазните идеалистически“ течения, методите на съвременната лингвистика се прилагат и в Съветския съюз, историята, поради характера си на обществена наука, обвързана с политическата конюнктура, остава подчинена на догмите на марксизма-ленинизма. През 1971 г. се появява статията на А. Сатъбалов, чието заглавие подхожда повече на пред- или следвоенния период, но не и на времето, когато изучаването на куманите започва да навлиза в нов, по-задълбочен етап. Там са цитирани разсъжденията на Енгелс за първото голямо обществено разделение на труда, в контекста на които е потърсено и мястото на куманите. Други съветски историци обаче допринасят за разширяване на тематиката, засягайки въпроса за заселването на кумани в Кавказ (Н. Котляр, Н. Мургулия, Г. Федоров), ролята на кипчаките в Хорезм и средновековен Казахстан (С. Ахинжанов) и пр. Значителен е приносът на археолозите, обогатили познанията ни за характера на номадската материална култура и специфичните каменни изваяния (Ф. Арсланова и А. Чариков, Л. Гераскова и най-вече С. Плетньова), което позволява на Р. Рашев да се произнесе в полза на куманския произход на двете каменни статуи от с. Ендже, смятани дотогава за прабългарски. В Унгария ценни трудове биват обнародвани от А. Палоци-Хорват, а в Румъния с проблематиката се занимава и П. Дякону. В края на десетилетието излиза работата на Д. Дрюл върху Codex Cumanicus, която с анализа на материала и с проследяване на търговските взаимоотношения в региона разкрива „като исторически извор един труд, оценяван досега само като документ на един изчезнал език“ (Х.-В. Хаусиг). Но може би най-значимите работи от това време са дело на О. Прицак, обогатил неимоверно представата за куманското общество.
Четвъртата глава проследява Развитието на куманологията в последните десетилетия на ХХ век. През 80-те години изучаването на куманското минало и език продължава да се развива в прокараното вече русло, като разкритите нови аспекти хвърлят повече светлина върху различни детайли от същността на разглеждания народ. Наред с утвърдените учени като О. Прицак, С. Плетньова, Л. Лигети, А. Палоци-Хорват и пр. по това време свои приноси в областта дават също П. Голден, М. Моллова и много други изследователи, към които се присъединява и българският историк П. Павлов. Отново вниманието е насочено към основните теми, отнасящи се до Codex Cumanicus и Слово о полку Игореве, към топонимичните, антропонимичните и другите езикови податки, към анализа и интерпретацията на писмените извори с оглед прецизирането и локализирането на историческите събития, а също към археологическите материали, допринасящи за осветляването на бита и духовната култура на куманите. По това време А Палоци-Хорват очертава спецификата на куманския костюм, за да обобщи наблюденията си върху куманската тема в една монография от 1989 г. В началото на десетилетието в куманологията дебютира и един от учениците на Т. Халаси-Кун и продължител на най-добрите традиции в изучаването на евразийското минало, П. Голден, който се утвърждава най-напред като авторитетен изследовател на хазарите, преди да насочи погледа си и към куманите-кипчаки. М. Лъзъреску-Зобиан разглежда името Кумания като обозначение на Молдавия и Източна Влахия през XIII в.; И. Шюц се спира на слабо проучени аспекти на албано-куманските отношения; Я. Дашкевич предлага по-различен поглед към редица възлови въпроси относно същността на Codex Cumanicus, с който паметник се занимава и М. Моллова; С. Кляшторни търси податки за кипчаките в тюркските рунически надписи, а И. Вашари се спира на православните кумани и татари в Крим през XIII-XIV в. и на спорния въпрос за произхода на първите Асеневци.
През 80-те и 90-те години се появяват и много други проучвания, свързани с куманската проблематика. Но най-много в последните десетилетия на ХХ в. куманологията се обогатява с изключително задълбочените трудове на американския историк тюрколог Питър Голден - един от най-компетентните съвременни специалисти по миналото на източноевропейските конни народи, чиито работи са своеобразен еталон за качество на научните изследвания. Почти целият втори параграф на тази глава е посветен на него.
Последната глава Куманите в световната история. Опити за реконструкция има заключителен характер. В нея са анализирани също някои групи от въпроси, по които е било дебатирано в научната книжнина. Дисертационният труд е снабден с няколко Приложения, от които Индексът на цитираните автори насочва също към произведения, не всички от които са включени в библиографския списък. Освен това е очертана структурата на Codex Cumanicus, вмъкнат е хронологичен обзор за времето от 744 до 1770 г., добавени са и някои илюстративни материали. Самата библиография е доста подробна и съдържа почти всички издирени публикации, отнасящи се конкретно до куманската проблематика. Най-важният принос на труда е, че очертава параметрите и развоя на цяла комплексна дисциплина, възникнала на границите между различни области на познанието, за която се въвежда обозначението куманология.
* * *
До голяма степен изследването е своеобразен експеримент, понеже бе съставяно с множество прекъсвания в продължение на дълги години и в хода на работата се променяше и неговият план. Когато преди близо четвърт век вече покойният виден български османист Страшимир Димитров ме инспирира да подготвя обзор за Codex Cumanicus, все още не знаех с какво се захващам. Признателен съм му за началния тласък и за стимулиращите разговори, които дълго поддържаха пламъка на пробудения интерес, преди да мога да се ангажирам по-активно с литературно-издирвателската работа в богатите германски библиотеки. Тя стана възможна благодарение на съдействието на Фондация Александър фон Хумболт, без чиято подкрепа тази книга едва ли щеше да бъде написана. Задължен съм на генералния секретар на Фондацията д-р Манфред Остен за съпричастността му към българската наука в трудните години на трансформационния период. С важна част от книжнината успях да се запозная и при краткосрочните ми пребивавания във Виена, осъществени по линия на Австрийския институт за източно- и югоизточноевропейски проучвания, които помогнаха за допълване на липсващата информация. Не мога да не отбележа любезността на австрийските приятели, оказали съдействие на моята работа - много съм благодарен в това отношение на проф. Арнолд Зупан и д-р Валерия Хойбергер, на проф. Андреас Шварц и съпругата му д-р Искра Шварц. Полезни бяха контактите с германски колеги (Х.-В. Хаусиг, Р. Шьонфелд, Е. Хьош, Ф. Аданър, Б. Келнер-Хайнкеле, Х. Зундхаузен и др.) в периода на подработване на труда, както и тези с Г. Хазай, А. Тице, Е. Триярски и пр., но най-вече „задочните ми срещи“ с К.-Х. Менгес, О. Прицак и П. Голден, оставили трайна диря в областта. Бих желал да спомена тук също Мая Тодорова, Вера Мутафчиева, Милчо Лалков и онези български колеги, които са ме вдъхновявали и помагали в трудни моменти. Особено съм задължен на своето семейство - на съпругата ми Люси, която ми бе постоянна опора и стоически изтърпя всичките тези години, през които все повече се ангажирах с проблемите на куманологията, както и на дъщеря ни Астра, успяла някак си неусетно да порасне, докато подготвях труда.
* * *
Тази монография е основана на последната глава от дисертацията. Тя обобщава спецификата в развитието на куманологията и резюмира издигнатите тези по един или друг аспект на куманската проблематика. Лансирани са и самостоятелни авторски виждания, добавени са нови аргументи в подкрепа на досегашни идеи или са изказани предположения, които поставят в по-различна светлина интерпретацията на познати вече факти. Надявам се, че откъснатостта на изложението от историографската част на дисертацията (това личи при споменаването на автори, чиито трудове липсват в библиографията или не са цитирани в бележките под линия), не би затруднило читателя на една книга, адресирана до всеки, който би искал да научи нещо повече за същността на куманския народ.
София, 11 февруари 2004