Тази монография е предназначена да запълни една съществена празнина в специализираната научна литература. Тя бе замислена първоначално като историографска студия, която да очертае облика и най-важните етапи в развитието на дипломатиката, да запознае българския читател с тази основна помощно-историческа дисциплина, възникнала като самостоятелно направление преди повече от три столетия. От друга страна, книгата е резултат на близо десетгодишно проучване на османските актови публикации, провеждано с оглед на една бъдеща общотеоретична разработка по османотурска дипломатика. В този смисъл тя представлява част от едно по-широко начинание и се явява продължение на обнародваното през 1983 г. в Берлин монографично изследване на автора върху развитието на османотурската дипломатика.
Като цяло обаче съставянето на този труд се дължи и на някои външни, случайни обстоятелства. Той не бе предвиден като изследователска задача, не бе включен в научноизследователския план на Единния център по история и съответно Центърът не оказа никакво съдействие за неговото реализиране. До голяма степен книгата е страничен продукт на сравнително скромна по обем лична планова тема в рамките на общите задачи на Сектор "Помощни исторически дисциплини". Тези задачи обусловиха допълнителните проучвания върху българския дипломатически материал. И ако авторът се е осмелил да навлезе в чужди териториални води, той го е сторил единствено, за да очертае облика и на българската дипломатика, изхождайки от основните принципни положения в науката за средновековните документи, без да проявява аспирации към работната област на специалистите палеографи.
Книгата е съставена от три самостоятелни глави, първата от които в известен смисъл служи като въведение към останалите два раздела. Нейната основна цел е най-напред да ориентира заинтересования читател в проблематиката, същността и развитието на "историческото документознание". Тя представлява обща теоретична част, където в сбита форма е направена характеристика на дипломатиката като наука, анализирани са нейният предмет, основни методи и задачи, разгледани са видовете дипломатически извори, посочени са връзките с други области на научното знание.
Разбира се, това не е първият български опит в тази насока. Още през 1949-1950 г. в своите "Лекции по архивистика" Иван Дуйчев отделя близо 30 маш. стр. на въпроси, свързани с дипломатиката. Монографията на Борис Недков от 1966 г. също съдържа специална глава, посветена общо на тази дисциплина. В най-ново време самостоятелен раздел "Дипломатика" бе включен и в учебника по помощни исторически дисциплини на Йордан Андреев. Всички те обаче разглеждат науката за документите някак си "между другото", в контекста на развиваната от тях основна тема (архивистика, османотурска палеография и дипломатика, помощни науки) и само изложението на И. Дуйчев съдържа някои по-подробни сведения. За съжаление неговите издадени на офсет лекции вече са труднодостъпни, а и не във всичко отговарят на съвременното равнище на научните знания. Разработките на Б. Недков и Й. Андреев, от друга страна, имат съвсем конспективен характер (7 стр. при Недков, 7 маш. стр. при Й. Андреев) и не са лишени от някои фактологични грешки. Макар и полезни, те не задоволяват потребността от детайлно представяне на тази дисциплина, притежаваща вековни традиции в останалите европейски страни.
Ето защо до голяма степен тази монография има за България пионерен характер. Естествено всеки подобен опит за запознаване на читателя с цяло едно направление в научните изследвания не може да обхваща подробно всички страни и аспекти на разглежданата проблематика. Авторът обаче се е постарал да предложи обилна библиографска информация, която да послужи на интересуващите се като отправна точка при по-нататъшни самостоятелни проучвания. Тук читателят ще намери както основни трудове в областта, така също и разработки по някои специални въпроси на отделните "видови" и "национални" дипломатики (италианска, немска, френска, чешка, руска, византийска и др.). Освен това за пръв път в подобен род изследвания е обхванато развитието не само на европейската, но и на "ориенталската" дипломатика (османотурска, арабска, персийска, татарска, монголска), като се изтъкват особеностите на източното документопроизводство и спецификата във външното оформление и структура на канцеларските продукти на "ислямския" свят. С това е прокаран мост между Ориента и Оксидента и е предложена възможност за паралелно изучаване на сродните процеси и явления в областта на средновековното документознание. Тук също библиографските податки са ценно помощно средство и ориентир за бъдещи самостоятелни разработки.
Доколкото традиционната дипломатика не съвпада изцяло с т. нар. актово изворознание, в първа глава са посочени някои основни отлики във връзка с хронологичния обхват, категориите "акт", "документ" и др. под., без обаче да бъдат разисквани проблеми на теоретическото изворознание. С оглед на ограничения обем на труда това би представлявало излишно отклонение от набелязаните тук задачи. По чисто стилистични съображения на места са използвани синонимни изрази и съчетания за обозначаване на някои повтарящи се основни термини ("дипломатика", "документ" и др.). В този смисъл условен характер имат и отделни обобщаващи названия като "ориенталска" (и спадащата към нея "ислямска") дипломатика. В хода на изложението обаче на читателя е предоставена възможност да вникне в тези понятия.
Втората глава е посветена на българското "историческо документопроизводство". Разгледани са външните белези на документите, тяхната структура и формуляр, посочена е приемствеността от византийската канцеларска практика, обърнато е внимание и на характерните особености на българските царски грамоти. Накрая след преглед на споровете около автентичността на някои извори са изказани допълнителни съображения във връзка с Виргинския хрисовул и Рилското златопечатно слово.
Макар и многократно издавани, българските средновековни документи като цяло не са били обект на специално дипломатическо проучване. Наистина отделни техни страни са разглеждани в дипломатически аспект и при по-ранните публикации на Г. Илински, М. Ласкарис, И. Дуйчев, М. Андреев. Едва в настоящия труд обаче за пръв път е предприет опит за обобщаване особеностите на средновековното българско документопроизводство. С разработването на този раздел авторът е целял преди всичко да предложи основни изходни сведения, които да създадат предпоставки и да подтикнат към бъдещи занимания в областта на българската дипломатика. Ето защо тук се обръща специално внимание на формалните особености на грамотите и се прокарват паралели между отделни техни части на протокола и същинския текст. Използваният при това подход е само описателно-аналитичен, но той е обусловен както от предназначението на тази глава, така и от оскъдността на запазения изворов материал.
Трета глава обхваща дипломатиката на османотурските владетелски актове. Тя е замислена като теоретичен принос, допълващ и продължаващ класическите вече трудове на Лайош Фекете и Борис Недков. В нея се разглежда развитието на тази дисциплина, спецификата на османските актове, опитите за тяхното класифициране, характеристиката на отделните катехории и видове султански документи и т. н. От особено значение тук е четвъртата част, където са предложени вариантни списъци и структурен анализ на дипломатическите формули, присъщи на отделните елементи от встъпителния протокол. При това, за изходен материал са послужили различни актови публикации в международната ориенталистична книжнина, като съставните части на документите предварително бяха фиширани, картотекирани и подредени в табличен вид. Структурно-аналитичният метод на изследване позволи да се проникне по-дълбоко в спецификата и формуляра на османските документи. Такъв подход за пръв път се прилага в рамките на османотурската дипломатика. Неговото въвеждане обаче допринесе не само за установяването на редица формални съставки, но и за разкриването на много грешки в публикувани вече извори, допуснати при индивидуалния прочит и транскрипция на текстовете, а това самò по себе си доказва надеждността на подобна методика.
Индексът на цитираните автори е съставен с цел да се улесни читателят при намиране на необходимите му библиографски податки. Той играе ролята на ориентир в литературата за отделните дипломатики, поради което е изготвен не по традиционния начин. Вместо страници тук цифровите данни показват поредните бележки към всяка глава, която на свой ред е отбелязана с римско число (І - "европейска" и "ориенталска" дипломатика; ІІ - българска дипломатика, и ІІІ - османотурска дипломатика). Книгата се придружава от списък на използваните съкращения и резюмета на руски и западни езици.
Бих искал да изкажа благодарност на всички онези, които косвено, по един или друг начин, допринесоха за написването на този труд, или чрез критичните си бележки и ценни препоръки спомогнаха за неговото дооформяне. Особено съм задължен на своята съпруга за съпричастността и грижите през напрегнатата за мен 1988 г.
София, август - септември 1988 г.