Valeristica
Others

© 2018
Books Articles Others

Валери Стоянов

Мнение на проф. д.и.н. Валери Стоянов

по поставените от УС на БАН въпроси към Проблемния съвет "Културно-историческо наследство и национална идентичност"

Във връзка с предстоящия дебат в национален мащаб, свързан със стратегията за развитие на научните изследвания и ясно дефиниране на научните приоритети, в срок до 5 септември Съветът трябва да изпрати до Управителния съвет на БАН становище по въпросите:

  1. Има ли БАН необходимото ниво на компетентност в съответната област.
  2. Предложения за перспективи на развитие и засилване ефективността на научноизследователската дейност в тази област в национален мащаб.
  3. Предложения за структурно оптимизиране и/или преструктуриране в тази област в национален мащаб.
decoration

Уважаеми колеги,

Не зная дали БАН не е закъснял със събирането на мнения относно Стратегията за развитие на научните изследвания в България. Самият „Проект за Стратегия” никъде не може да бъде открит on-line и не е ясно дали той не представлява една „реанимация” на подработения през 2004 г. проект, съгласно който институционалното (бюджетно) финансиране на науката трябваше да се съкращава годишно с по 10% за сметка на проектното, докато двете се изравнят към 2013 г., достигайки 50:50%. Доколкото ми е известно, проектът е обсъждан през май т. г. в Пловдив с избрани представители на академичната общност, а в отчета на МОН за последните три години бе оповестено (в гл. Наука), че проектът за Стратегия ще бъде представен „до дни” за одобрение от МС. Тогава за какъв „предстоящ дебат в национален мащаб” иде реч? Или може би ще се дискутира post factum?

В края на миналата година на Хумболтовия колеж в София, посветен на състоянието на научните изследвания в България и Румъния след присъединяването на двете страни към ЕС, бе засегнат и въпроса за проблемите в хуманитарната област. Позволявам си да приложа информация от него в онази част, която засяга темата за Стратегията:


Законът за насърчаване на научните изследвания определя в чл. 7 (1), че националната политика в сферата на научните изследвания се провежда в съответствие с Националната стратегия за научни изследвания. В § 4 на Заключителните разпоредби се уточнява, че тази стратегия трябва да бъде приета „в срок до шест месеца от влизането в сила на закона”. Законът бе обнародван на 17.10.2003 г., но до момента МС още не е приел Стратегия за научни изследвания. Има изготвен през 2004 г. Проект за Национална стратегия за научни изследвания за периода 2005-13, но независимо от вече оповестеното му приемане „през май 2005 г.” (така също и в доклада на Световната банка от 2007 г.) този „факт” се опровергава от самото министерство – на 1 август 2006 г. министър Даниел Вълчев обявяви, че МОН изготвял Стратегия и тя щяла да бъде подложена на широко обществено обсъждане „в началото на следващата година” (т. е. през 2007 г.). В отчета за дейността на министерството за периода 2005 – август 2007 г. на свой ред се изтъква, че вече е започната „работа по изготвянето на доклад за състоянието и развитието на научните изследвания в страната, който да бъде отправна точка за изработването на Стратегия...” и че през септември 2007 г. щяла да се проведе „първата кръгла маса, на която ще бъдат обсъдени основните акценти на бъдещата стратегия”.

Това означава, че до есента на 2007 г. проектът за Стратегия още не е бил приет, няма и изискваните от ЗННИ по чл. 7 годишни доклади на министъра за състоянието на научните изследвания. Липсват данни да е провеждана и набелязаната за септември 2007 г. Кръгла маса. С други думи към настоящия момент няма утвърдена Национална стратегия за научните изследвания и в тази си част ЗННИ не функционира. През ноември 2007 г. премиерът С. Станишев призна по време на парламентарен контрол, че кабинетът му не се е занимавал с проблема, но е „наследил” от предишното правителство проекти на Стратегия за стимулиране на науката. Това, което г-н Станишев премълча, бе фактът, че „предишното правителство” имаше същия политически състав, а МОН оттогава до днес се ръководи от представители на НДСВ. В края на споменатия отчет обаче Министерството обещава „през следващите 12 месеца” (т. е. в 2008 г.) да приеме Стратегията и да „утвърди” програмното финансиране на науката. (...)

Сега вече, в отчета за периода септември 2005 г. – август 2008 г. се уточнява, че „екипът на МОН, със съдействието на представители на висшите училища и научните организации” е започнал работа върху ‘Стратегия за развитие на научните изследвания’ през 2007 г. Сред основните предизвикателства на Министерството до края на мандата били „приемането на Стратегия за развитие на научните изследвания в България” и „Мерки за повишаване на социалния статус и засилване на мотивацията на учените за научна кариера”, като тук на първо място четем намерение за „Увеличаване на възнагражденията на учените, работещи в приоритетните научни области (напр. достигане на средната заплата в централната държавна администрация), осигуряване на доживотно възнаграждение за академиците в размер равен на заплатата на народен представител”.

Не ще анализирам причините за това почти петгодишно закъснение (утвърдена Стратегия трябваше да има в средата на април 2004 г.) – изглежда държавната администрация не се справя със задълженията си, или поема повече ангажименти, отколкото може да изпълни, а може би проблемът се крие и в некачествено подработваните закони, често несъгласуващи се един с друг? Последните изменения на Закона за научните степени и научните звания например са от 2000 г., но и до днес в него по недоглеждане са запазени анахроничните вече понятия „социалистическо развитие на страната” (чл. 16, 1) и „Народна република България (чл. 35)”.

В контекста на гореизложеното би могло да се очаква, че и в новия вариант на Стратегията ще има непрецизирани текстове или пожелателни формулировки, без да са готови юридически рамковите условия за тяхното реализиране. Това ме кара да се отнасям скептично към качеството на подобни инициативи. Да, дебати са нужни, но преди утвърждаване на Стратегията от МС! Необходимо е обаче да се изясни и позицията на БАН както по основните научни приоритети и възможностите за преструктуриране на звена и дейности, така също въобще за статута и заплащането на труда на българския учен!

Тъкмо въпросът с възнаграждението е от първостепенно значение за засилване на мотивацията и за повишаване на социалния статус на учените. И тъкмо тук неяснотата е пълна. Ние не знаем какви ангажименти е готово да поеме сегашното правителство през последната година от неговия мандат. И до каква степен те биха могли да се фиксират в законосъобразна форма, която да обвързва и следващите кабинети. Защото ако обещанието за „доживотно възнаграждение за академиците в размер равен на заплатата на народен представител” е ясно и точно – тук заплащането може да се осъразмери и редовно актуализира, съвсем не така стоят нещата с доста мъглявото „достигане на средната заплата в централната държавна администрация” и то за „учените, работещи в приоритетните научни области”. Какво да правят онези, които са ангажирани с фундаментални, но неприоритетни изследвания? В какъв период от време ще се осъществи това „достигане”? И за коя централна държавна администрация става въпрос, след като средната заплата в отделните министерствата е различна? А ако тук се визира само системата на МОН, то какво тогава да подразбираме под „средна заплата”?

През 2007 г. бе направено предложение, заплащането на висококвалифицирания научно-изследователски труд да бъде приведено в такова съотношение спрямо възнагражденията на работещите в държавната администрация, каквото е характерно за останалите страни-членки на ЕС (вж. подробно при http://www.nauka2007.org). В подкрепа на тази инициатива Институтът по история предложи справка, от която става ясно, че в началото на 30-те години на 20 в. заплатата на професор е надвишавала заплатата на главен секретар на МВР или на полковник – командир на полк, доближавайки се до заплатата на председателя на Върховния касационен съд (през 1927 г. – с еднакви стойности) и тази на председателя на Апелативния съд (http://www.ihist.bas.bg/arhive_documents/Mnenie_IIst.htm). Едва ли е нужно да припомням, че от началото на „прехода” стандартът на живот на българските учени постоянно спада (единствено при временното правителство на Ренета Инджова имаше опит за противодействие) и това е една от основните причини за тежкото кадрово състояние на българската наука откъм млади постъпления. Същевременно последните години с натрупваните милиарди лева бюджетен излишък и ударното му предколедно разпределяне по неясни критерии доказва, че средства съществуват. Затова ми се струва, че търсенето на такова съотношение е разумно и повече от наложително. Тук не става въпрос за „европейски заплати” (и при най-добро желание в България не могат да се подсигурят средно по над 5000 евро месечно за професор), а за „европейско заплащане” на труда на учените, сиреч за европейско осъразмеряване на трудовото възнаграждение в съпоставка с възнагражденията на други професионални категории (служители в централната държавна администрация, съдии и адвокати, професионални офицери и пр. Какво конкретно би могло да се направи у нас?

  1. Като изхождам от днешното състояние на нещата и се придържам в рамките на фискално допустимите промени, съм на мнение, че е наложително поне едно еднократно удвояване на основните заплати на учените от БАН. Така би могло да се постигне онази база, която периодично да се актуализира и над която да се надграждат индивидуалните допълнителни възнаграждения при диференцираното заплащане на труда на отделните учени. В някои бивши социалистически държави увеличаването в „пъти” на заплащането на учените от АН се извърши около (преди или след) присъединяването им към ЕС и паралелно с провеждането на структурните реформи.
  2. Съществува практика, позната в някои университети, при обнародването на научен монографичен труд авторът да бъде стимулиран с процентно увеличаване на основната му заплата. Това би могло да се приложи и за хуманитаристиката в БАН. Конкретно – при предстоящата атестация да се отчете досегашната научна „продукция” на всеки отделен сътрудник, да се вземат под внимание наличните негови обнародвани авторски монографии (т. е. книгите с личен изследователски текст, а не онези, плод на съставителство или на издателска дейност – сборници със статии, документи, преводи и пр.) и те да се „премират” с определен процент, който да бъде добавен към постигнатото по т. 1 базово възнаграждение. По-късно по същия начин всяка нова монография да увеличава заплатата на учения. С това в крайна сметка: (а) ще се постигне едно по-справедливо възнаграждаване на колегите, които с работата си допринасят за развитието на съответната научна област; (б) ще се въведе важен критерий за оценка и диференцирано заплащане; (в) ще се създадат нови условия за стимулиране на научно-изследователската дейност.
  3. Допълнителни служебни ангажименти и допълнително положения труд трябва да бъдат подходящо „възмездени”. Тук влизат всички ръководни длъжности в дадено ПНЗ, участието в заседанията на неговия Научния съвет, консултирането или ръководенето на докторанти, участие в редколегии, участието в различни комисии, съвети (вкл. проблемени) и т. н. Засега не всички дейности се заплащат или заплащат подходящо. Няма предвидени „заседателни” за членовете на научните съвети. Възнагражденията за ръководители на секции са символични – ако в началото на трансформационния период те достигаха нивото на допълнителното заплащане на „кандидат” („малък” доктор), впоследствие бяха значително свити. Същото важи и за останалите ръководни длъжности. Всичко това би могло и трябва да се промени при едно значително увеличаване на бюджета на БАН и определяне на по-адекватни допълнителни възнаграждения за горенабелязаните случаи.
  4. Няколко изречения във връзка с възнагражденията за „доктор” и „доктор на науките”. (А) Смущаващо е, че според местоработата на носителя им те се различават, при това най-ниски са в системата на БАН, а може би е редно да бъдат с еднакви измерения. (Б) Пак в рамките на БАН не се отчита пропорцията между тях при увеличаване на възнагражденията – някога съотношението между „кандидат” (д-р) и „доктор на науките” (д.н.) бе 30 лв към 70 лв, т. е. с 40 лв разлика. Днес, при двойно увеличаване на възнаграждението за PhD (60 лв) това за DSc е само 100 лв. Неясно защо се запазва разликата от 40 лв, а не съотношението, което изисква 140 лв. за DSc! (В) И още нещо – никъде досега не успях да намеря писмено формулиран законов текст, който да пояснява защо отпада и трябва ли да отпада заплащането за PhD, когато носителят му допълнително придобие и степента DSc. Това са две различни неща (не е както в казармата при получаването на по-високо звание) и те трябва да се възнаграждават и двете поотделно! Защото е възможно по закон да се придобие научната степен DSc, без преди това лицето да е било PhD (така както законът допуска получаване на научното звание „професор” при липса на степен „доктор на науките”, дори на „доцент” без степента „доктор”) и тогава то би получавало еднакво допълнително възнаграждение, както и колегата му DSc, който преди това обаче е имал защитен PhD-докторат. Предполагам, че само липсата на достатъчно бюджетни средства за БАН е довела до това недоглеждане и разминаване с всякаква логика. Може би е редно ЦУ при по-подходящи условия да преразгледа тази практика. Или този казус да се постави на вниманието на работната група от експерти, за която споменава главният научен секретар чл.кор. А. Попов в т. 4 от Коментара си по една „декларация-обръщение” (вж. раздел „Административни новини” в сайта на БАН). Аналогично трябва да се подходи и при възнаграждението на „чл.кор”, когато е „доктор на науките” – то не трябва да „поглъща” това за DSc, откъдето общата сума следва да е по-висока от тази само за „чл.кор” (както е с дейци на изкуството, нямащи степента „доктор на науките”).
  5. Една последна възможност за увеличаване заплатата на учените (но само като допълнителен фиксиран във времето елемент) е възнаграждението от участие в или ръководене на научно-изследователски проекти. Това не е от компетенцията на БАН, а зависи от законово регламентираните условия за разпределяне на средствата по един или друг проект, които се определят от МОН, респ. от ФНИ в рамките на страната. Вече са завишени процентно средствата за заплащане на научно-изследователския труд спрямо общата стойност на проекта и това е стъпка в правилната посока, защото при досегашното регламентиране се стига до парадокса да бъдат получавани понякога едва стотина лева годишно на човек, а това въобще не може да представлява какъвто и да било стимул!

Ако трябва да резюмирам изложеното в петте точки по-горе предложение за по-достойно възнаграждаване на труда и за чувствително повишаване на статуса на учените от БАН, то основната месечна заплата на един ст. н. с. І ст. би трябвало да бъде поне 2000 лв. Към нея следва да се добавят проценти за публикуваните монографии; възнаграждения за ръководна длъжност, за участие в съвети, за консултиране на докторанти и пр.; добавките за клас; както и определеното със ЗНСНЗ (чл. 41) възнаграждение за научна степен без да става редуциране на сумите. Допълнително над това – заплащането по проекти.

Уважаеми колеги, спрях се по-подробно на заплащането, тъй като неговото решаване би рефлектирало (в съчетание с други лостове и механизми) много по-бързо и по-ефективно за „засилване на мотивацията на учените за научна кариера”.

Сега конкретно по поставените въпроси:

  1. В повечето аспекти на проблемната област „Културно-историческо наследство и национална идентичност” БАН явно притежава необходимото ниво на компетентност. Академията разполага с отличен научен потенциал – тук работят едни от най-добрите български хуманитаристи, част от които споделят опита си и в университетските аудитории. Основната слабост е в застаряването на изследователския състав и в нарушения баланс между броя на старшите (хабилитирани) и младшите (нехабилитирани) сътрудници. Той би трябвало да е поне 1:3 в полза на младшия състав (при това не само доктори, но също магистри!), докато в настоящия момент е около 1:1 и дори 2:1. Освен това не всички актуални в хуманитаристиката проблеми се разработват от институтите на БАН; често инициативата е оставена на „университетската наука” или неправителствените организации и гражданските научни сдружения.
  2. Предложения за перспективите на развитие вече бяха направени в доклада (с. 15-16 и 18-19) на Проблемния съвет "Културно-историческо наследство и национална идентичност". Вероятно могат да се добавят още неща, но крайният срок е твърде кратък.
  3. Структурното оптимизиране и/или преструктуриране е от компетенцията на ръководството на всяко ПНЗ, но зависи и от финансовото обезпечаване на реформите. То би трябвало да включва (А) Кадрово обновяване на звената – БАН следва да си „извоюва” такъв бюджет, който позволява назначаването за изследователска дейност и на млади специалисти, взети от университетската скамейка, без те да имат докторска степен. Това означава не съкращаване, а разширяване на числения състав и откриване на работни места за млади бъдещи учени. Една проверка на хуманитарните институти в сродните АН на постсоциалистическите държави показва, че след реформите броят на научните кадри остава близък до българския – около 65-70 учени средно на институт с вариране от 20-тина до над 100-тина в отделни случаи, например в полските Институт по археология и етнология (167), Институт по литературознание (147) и Институт по полски език (125), в чешкия Институт по чешки език (112), в унгарския Изследователски институт по лингвистика (102) и пр. Това, което е различното в обновените сродни академични институции, е подмладеният личен състав и преструктурирането на някои звена. Така например в Чехия са обособени два исторически института – традиционният от 1953 г. с хронологично разпределени „отделения” и 67 души научен персонал и Института по съвременна история (основан в 1990 г.), имащ 73 сътрудника и департаменти по история на Втората световна война, история за периода 1945-89, история след 1989, история на науката, един център по устна история, департамент за юдейски проучвания и т. н. В Словакия освен Института по словашка литература съществува и Институт за световна литература. В Унгария е създаден Изследователски институт за етническите и национални малцинства към УАН, а лингвистичната унгаристика е вместена в Изследователския институт по езикознание (в департамента по фино-угристика), където е и секцията за ориенталистични проучвания. Отделни ПНЗ по ориенталистика има в чешката, словашката и полската АН; там наред с институти за националния език съществуват и самостоятелни институти по славистика. В този смисъл и пред БАН би могло да се постави също въпроса за (Б) структурните изменения в съществуващите постоянни научни звена и дори за създаването на нови, но той би трябвало да се предхожда от задълбочени предварителни обсъждания. Без да загубва значението си на основен българистичен център Институтът по български език например би могъл да бъде научно звено по лингвистика, с тенденция освен българистичните да развива славистичните и някои ориенталистични езикови проучвания. В Института по литературознание има малка секция по Руска литература – защо само по руска, а не въобще по славянска? И къде се застъпват проблемите на европейската и световна литература – само в секциите по теория на литературата и по сравнително езикознание? Пожелания могат да се отправят и към Института по история – секцията по „История на България след Втората световна война” би трябвало да се ангажира и с проучване на „история на съвременността”, а тази по „История на българския национален въпрос” следва да се заеме и с вътрешномалцинствената проблематика. Липсва също един интердисциплинарен център по пра-българистика – темата се разисква главно от ентусиасти лаици... Не бих желал тук да налагам мнение (оптимизацията и преструктурирането трябва да се осъществят по инициатива на самите звена), но ако не се замислим над това, ще бъдем задминати от времето.

София, 31.08.2008

ВАЛЕРИ СТОЯНОВ, Институт по история