Вместо оправдание

Още докато замислях този под-сайт възнамерявах в него да събирам информация от емоционално естество - като противовес на "рациото", често сковаващо душата ни при заниманията с наука. Не че в тях няма "полет на мисълта". Или нетърпеливата възбуда когато си на път да установиш нов факт. Или задоволството, ако успееш пръв да го поднесеш на света и с инструмента на анализа и синтеза да го вградиш в "кулата на знанието". Както при спортистите, чиито постижения маркират физическото развитие на човека. С тази разлика, че тук става въпрос за неговото по-висше духовно развитие, което го издига над "средата". Затова ли примитивните люде "недолюбват" интелекта и нерядко се опитват да го смачкат? За да не "стърчи" над тях? За да сме всички наедно в българския казан, който нямал нужда от надзираващ дявол - сами си се дърпаме обратно? От историята знаем обаче, че спортът на Спарта не е помогнал на "борците" да победят Атина, чийто символ совата се свързва с мъдростта, скрита в названията на София, софистите и суфитите, мистиците на Исляма. Но кой ли днес се интересува от поуките на миналото?

А каква по-велика емоция от тази, която ни предлага музиката - може би най-висшето изкуство, докосващо ни до Бога? Или до Демона, устремил се към светлото в душата? Откъдето и названието "Wild Horses" - не само по едноименната песен на Rolling Stones или по "Нощем с белите коне" на Павел Вежинов (затова тук конете са бели), но най-вече заради волността и поривите, които се асоциират с представата за "диви коне". Извечната волност и обуздани пориви на душата...

Искаше ми се това място да бъде поне отчасти свързано с музика. С онези групи и парчета, които са ме вълнували във времето. Особено в моите teenage-години, съвпаднали по една щастлива случайност със "златната епоха" на Двадесетия век. Която, за разлика от бурните "златни" години на 1920-те, не бе последвана от нова световна война. Вече живеехме в "студената", имаше и доста клапи за "отпушване на парата", та - слава Богу - не се наложи противопоставянето на системите да стане "горещо", което би пратило всичко по дяволите... Преди половин век светът се намираше на ръба на своето унищожение. И навярно осъзнаването на последиците от прекрачването на този праг допринесе по свой начин за последвалото развитие на поп-културата, променила коренно стила ни на живот. Някъде в началото на този обрат беше въздействието на групи като Beatles и Rolling Stones, сложило отпечатък не само за възхода на beat-, pop-, rock- и R&B-музиката, но и върху почти всички елементи от културата на младата генерация - бит, литература, живопис, мода, философски позиции, светоусещане... 1960-те години са време, когато бяха посети кълнове на много от последвалите развития. Затова те са примамлив обект за изследване от страна на историци, антрополози, социолози, политолози, културолози. Или поне би трябвало да бъдат - без идеологически пристрастия и нагаждания към съвременната конюнктура.

Воден от такива подбуди, аз също бях изкушен да потърся "корените" или някакви отправни точки, откъдето избуя цветната градина на поколението, чийто девиз бе "Make Love, Not War". Далеч по-завладяващ от нашенското "Да строим живота нов!" под строгите погледи на "вождовете и учителите на пролетариата". Но колкото и да се опитвах да открия някаква "гранична бразда", такава явно не съществуваше. Подобно на големите исторически епохи, разделени не от конкретно събитие, а от един междинен период на натрупване на новите качества и състояния, които едва в ретроспективен план ще очертаят ивиците на полосата ("tide-mark" по терминологията на Sarah Green), маркираща същинското време на прехода, така и сега "началото" бе твърде относително. То не се криеше в първия студиен запис на Beatles от 1962 г., нито в сценичния им дебют на 9 февруари 1961 г. в ливърпулския Cavern Club. Преди това бяха "The Silver Beatles" (Beetels) и "Nerk Twins" със Stuart Sutcliffe (1960), "Johnny and the Moondogs" (1959) и "The Quarrymen" (1957-1959), започнали най-напред като "The Black Jacks" (1957) на John Lennon. Съответно на духа на времето и музиката им не излизаше от образците на рок- и туист-ритъма на големите предходни изпълнители - Buddy Holly, Chuck Berry и пр. Това прокарва мост към великите музиканти на 1950-те години, от които щяха се учат бъдещите "звезди" на новото поколение. Преди тандемите на Paul и John или на Mick и Keith да започнат да творят собствена музика, те просто "покриваха" (правеха cover-версии на) хитовете на предишните "големи". Осъзнаването на всичко това, а също невъзможността да се "откъсне" развитието на културата от останалите аспекти на живота през втората половина на столетието, ме накараха да потърся по-"разтеглива" отправна точка за реализиране на замисъла. Така стигнах до идеята за скициране на състоянието в началото на 1960-те като специфично въвеждане към евентуални по-късни страници. С "Преди половин век" не претендирам за оригиналност. Сега като се замисля, навярно този надслов се е появил в съзнанието ми като спомен от немската телевизионна поредица "Vor 40 Jahre" ("Преди 40 години"), части от която имах удоволствието да следя по време на аспирантските ми години в Берлин. Затова и уточнението "1962" трябва да се възприема само като средоточие, около което гравитират наченати преди това процеси, отчасти доразвити в последвалите години.

По света ...

Началото на 1960-те е особено време. Предходното десетилетие оставя натрупани проблеми, които едва тепърва щяха да се решават. Двете свръхсили, маркирали вече зоните си на влияние в разделена Европа, се изправят една срещу друга в бившите колониални страни. Борбата за надмощие в Третия свят е с променлив успех. Суецката криза от 1956 г. с тройната израелско-френско-британска агресия задълго отпраща Египет в орбитата на СССР. В редица арабски страни са свалени монархиите и се води борба за освобождаване от колониална зависимост. Такава е и Алжирската война от 1954-1962 г., оставила трайна диря в новата история на Франция, която вече е достатъчно травмирана от поражението си в Индокитай (1946-1954). Там по линията на 17-ия паралел Виетнам е разделен на две зони - северна и южна, на които се формират отделни държави с противостоящи си политически системи. По начина, по който през 1948 г. възникват двете Кореи, а в 1949 г. - и двете Германии. Напреженията водят в Азия до въоръжени конфликти (Корейската война от 1950-1953 г. и Виетнамската от 1960-1975 г.), в които се ангажират основните глобални играчи, докато Европа се "разминава" само с изграждането на Берлинската стена (13 август 1961). Отвъд Атлантика Фидел Кастро провъзгласява победата на революцията в Куба (1 януари 1959). Наложената от САЩ икономическа блокада подтиква "острова на свободата" към сближаване с Москва. През април 1961 г. пропада подготвеният от ЦРУ десант на бригада кубински емигранти в "Залива на свинете". Година по-късно САЩ започват широкомащабни учения в Карибско море - отработва се десант на морски пехотинци с участието на близо 10000 души. СССР на свой ред решава да подсили доставената в Куба военна техника с нови оръжия - ракети, бомбардировачи. Започва разработка на операция "Анадырь", в хода на която се стига до Кубинската криза от октомври 1962 г. След две неспокойни седмици, изправили света на нокти в очакване на най-лошото (спомням си, че бяхме разпуснати от училище), руснаците се съгласяват да демонтират ракетите си от Куба, а САЩ вдигат блокадата и изтеглят своите ракети от Турция. Човечеството се разминава с ядрения апокалипсис.

Всъщност основание за притеснения има. Светът до голяма степен е управляван от стари господа, с практически военен опит и консервативни схващания относно "националния интерес" - Конрад Аденауер във Федералната република (1949-1963), Шарл Де Гол във Франция (1959-1969), Дуайт Айзенхауер в САЩ (1953-1961), наследен от по-младия Джон Ф. Кенеди (1961-1963). Никита Хрушчов също спада към тази категория. Овладял властта в Кремъл след смъртта на Й. Сталин, той поема курс на реформи, засягащи не само сателитните режими (смяна на елитите, либерализиране на системата, което дистанцира Китай), но и Запада с опита за конкуриране в стратегически важните сфери. Особено при космическата и ядрената надпревара, където руснаците си извоюват определено превъзходство. Още на 12 април 1961 г. излита първият космонавт - Юрий Гагарин, останал на орбита 1 час и 48 минути. Той е последван два месеца по-късно от Герман Титов (6 август), извършил с "Восток-2" първия денонощен полет (25 часа и 17 минути). По това време американската програма "Меркурий" съумява да реализира само два под-орбитални полета с човек на борда от по 15 и 16 минути. Едва на 20 февруари 1962 г. САЩ успяват да изведат в орбита John Glenn, който обикаля три пъти Земята за 4 часа и 5 минути. Руснаците обаче поставят нов рекорд на 11 и 12 август с първия съвместен полет на два кораба (Адриан Николаев и Павел Попович), продължил 3 денонощия, 22 часа и 25 минути, при което е осъществено сближаване на капсулите до 6 км и визуален контакт. Това затвърждава водещата им позиция, въпреки по-големия брой изстреляни апарати от САЩ през 1962 г. (62 американски срещу 22 руски, включително пуснатия на 1 ноември апарат "Марс-1" по траектория към червената планета в отговор на американската сонда "Mariner 2", която на 14 декември се разминава с Венера). Америка изостава и в ядрената надпревара. На 30 ноември 1961 г. СССР взривява на 4 км височина създадената от Андрей Сахаров и Игор Курчатов 58,6 мегатонна "Цар бомба" или "Майката на бръмбъра" ("Кузькина мать"), чието огнено кълбо е с радиус 4,6 км., диаметърът на гъбата - 95 км., а ударната вълна обикаля три пъти Земята. Първоначално планът е бил да избухнат 101,5 мегатона, мощността обаче е редуцирана двойно от страх да не започне самоподдържаща се верижна реакция в океана, която да раздроби планетата. Това кара Съединените щати да интензивират ядрените си опити - в 1962 г. те поставят рекорд от 35 взрива. Между 1945 и август 1963 г. са тествани общо 525 ядрени бомби с тотална мощност 294 мегатона. Заради завишеното ниво на радиация родените през 1954-1963 г. деца са обозначени като "атомно поколение". През 1962 г. става ясно, че ако въздушните опити продължат, в 1970 г. радиоактивността на планетата ще надхвърли безопасната за човека норма. От края на 1962 г. е последният съветски наземен атомен взрив; на следващата година е сключен и договорът за забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата, космическото пространство и под водата. Дали поради глобалното въздействие над околната среда или в резултат на климатичен цикъл, но през 1962-1963 г. зимата е така продължителна и мразовита, че бива определена като "зимата на века" ("Big Freeze" във Великобритания, където дори Темза е скована от лед).

През 1962 г. на политическата карта се появяват редица нови държави. Сред тях е и Алжир, извоювал независимостта си на 5 юли (в същия ден в гр. Оран са изклани между 500 до 3000 души - жители с европейски произход и мюсюлмани, свързани с французите). В първите дни на февруари настъпва изключително рядък "парад" на петте видими с просто око планети плюс Земята, Луната и Слънцето. Не зная как това е било тълкувано в астрологичен план, но информацията може да се проследи в публикациите от онова време. В края на май в израелския затвор на гр. Ramla е екзекутиран чрез обесване нацисткият военнопрестъпник Adolf Eichmann; тялото му бива кремирано, а прахът - разпръснат в Средиземно море. По някои спекулации на британския журналист Gerard Williams, през същата година в Аржентина бил починал и Adolf Hitler, избягал тайно от Германия преди капитулацията на Третия райх. На 20 юни САЩ се опитват да осъществят ядрен взрив в близкия космос чрез ракета Thor, но поради настъпила повреда ракетата е унищожена по заповед от Земята. На 5 август умира Мерлин Монро, а на 22 август е извършен опит за покушение срещу френския президент Шарл Де Гол, описан в романа на Фредерик Форсайт "Денят на чакала". Към края на септември граничният спор между Китай и Индия прераства във въоръжен конфликт; от средата на октомври започва и кубинската ракетна криза. На 3 ноември за пръв път в медиите се появява терминът "персонален компютър" - нещо от огромно значение за развитието на цивилизацията. На "връх" Коледа Куба освобождава последните 1113 участници в инвазията от "Bahia de Cochinos" ("The Bay of Pigs") срещу храна за 53 милиона долара. Но въпреки започналото разведряване тя задълго си остава "трън в петата" на Съединените щати.

Те все още задават тона на популярната музика - Elvis Presley е безспорният крал на рока, асистиран от Little Richard, Chubby Checker, Jerry Lee Lewis и други соло изпълнители, към които се присъединяват групи като Four Seasons или наскоро добилите известност Beach Boys. След големия си хит "You Are My Destiny" (1958) Paul Anka продължава да разбива сърцата на дамската публика с "Put Your Head On My Shoulder". Във възход е дебютиралата на 10-годишна възраст (1955) Brenda Lee - "мъничката мис динамит", както я наричат почитателите. В рока тя става "женският еквивалент" на Елвис, а прочувственото изпълнение на "Break It To Me Gently" успешно конкурира великолепния хит № 1 за 1962 г. на Ray Charles - "Can't Stop Loving You". От това време е и "Hey Paula" на дуета Paul & Paula, продажбата на чийто диск надхвърля два милиона копия през следващата година. Друго едно дуо, Everly Brothers, музиката на които слага отпечатък върху развитието на Beach Boys, Beatles и особено върху стила на Simon and Garfunkel, достига топ-десет във Великобритания през 1962 г. с "Crying In The Rain".

Скоро обаче американците на свой ред ще бъдат залети от "Британската инвазия", с което Европа за пореден път облагородява и обогатява духа на презокеанските си "братовчеди". Предвестник е излязлата в Лондон на 17 август 1962 г. мелодия "Telstar" на Tornados, посветена на първия в света търговски сателит, осъществил пренос на телевизионен сигнал между САЩ и Стария континент. Парчето е № 1 във Великобритания; то става и първият британски хит в американските класации. Това за кратко превръща състава в сериозен конкурент на Shadows - водещата навремето инструментална група на Cliff Richard, която има и самостоятелни хитове като "Apache" (1960; на български е "Танцът на апахите"), "Wonderfool Land" (1962) и др. Година по-рано Beatles, свирещи с Tony Sheridan под псевдонима Beat Brothers, реализират в същия стил "Cry for a Shadow" - единствената съвместна композиция на John Lennon и George Harrison. В същия ден (22 юни 1961) те записват и "My Bonnie" в аранжимент на Tony Sheridan - песента излиза на 5 януари 1962 г. в едноименния му албум. От Хамбургския период на групата са останали и други записи, като "Ain't She Sweet", "I'm Talking About You", "Kansas City" и пр. В самото начало на 1962 г. Beatles се явяват на прослушване в студиото на Decca Recods, откъдето обаче отдават предпочитание на Brian Poole с Tremeloes. Записаните кавъри ("September In The Rain", "Money" и др.), както и трите авторски композиции на Lennon-McCartney стават достъпни едва след време. В началото на 1962 г. Beatles все още не са в "класическия" си състав. След напускането на басиста Stu Sutcliffe, чието изпълнение на "Love Me Tender" е събирало в Хамбург най-много овации, те остават четирима, но Pete Best е заменен едва на 16 август от Ringo Starr, дотогава член на Rory Storm and the Hurricanes. Още на 6 юни започва поредица от звукозаписни сесии в студиото на EMI на Abbey Road, а на 5 октомври се появява и първият им сингъл "Love Me Do" (с "P.S. I Love You" на обратната страна). Другата голяма британска група, която през 1960-те се превръща в основния конкурент на Beatles, прохожда в 1962 г. На 7 април Mick Jagger и Keith Richads се запознават с Brian Jones в лондонския Ealing Club, а през юни основават с Ian Steward (пиано) и Dick Taylor (бас) "The Rollin' Stones". В този състав те дебютират на 12 юли в Marquee Club, което се смята за рождения ден на групата. През декември към нея се присъединява Bill Wyman (бас), а през януари - и барабанистът Charlie Watts. С това Rolling Stones добиват основния си облик, с който ще станат известни на света. По същото време Bob Dylon е записал вече "Blowin' In The Wind" - песента, превърнала се в "протестен химн" на поколението от 1960-те, е изпълнена за пръв път на 16 април 1962 в Лондон.

Лявата вълна постепенно завладява Европа. На 21 юни 1962 г. разгонването със сила на група улични музиканти в Мюнхенския квартал Schwabing предизвиква тридневни размирици - предвестник на студентските вълнения през 1960-те. Основателят на терористичната "Фракция Червена армия" (Rote Armee Fraktion), тогава 19-годишният Andreas Baader, заключава, че "държава, в която полицията подхожда с гумени палки срещу пеещи млади хора, не е в ред". В началото на десетилетието обаче немското общество е все още доста консервативно, а германската естрадна музика - далеч от духа на епохата. В класациите преобладават изпълнения с "фолк"-мотиви, дори когато Mina пее например за горещия пясък, а Conny Froboess - за двамата млади италианци. Липсата бива компенсирана с "внос" от чужбина - през 1962 г. водещи места в немските класации заемат Connie Francis, Nana Mouskouri, Petula Clark, Pat Boone и др. Подобно е положението и в Италия - "Speedy Gonzales" на Pat Boone или "Let's Twist Again" на Chubby Checker в изпълнение на Peppino di Capri, се задържат със седмици на челно място. Успех има и Paul Anka с "Diana" или "Ogni giorno pensami" (адаптация на неговата "Love Me Warm And Tender"). С първите италиански увеселителни комплекси от типа "Луна парк" тези песни стават особено популярни и в България. Наред с кавъри на американски хитове обаче, италианската "запазена марка" в музиката включва също изпълнения на Adriano Celentano и Rita Pavone. Нейните "Datemi un martello" (по "If I Had A Hammer", но без политическия подтекст) и "La partita di pallone" (1962) са пресъздадени в България от Лили Иванова в началото на певческата й кариера. По същото време във Франция т. нар. "Hammer Song" е позната в изпълнение на Claude François ("Si j'avais un marteau"). Големите американски хитове проникват и там - Dalida издава през 1962 г. албума "Le petit Gonzales", чиято титулна песен е вариант на "Speedy Gonzales"; Richard Anthony прави по "500 Miles" (във версията на Peter, Paul & Mary) кавъра "J'entends siffler le train". Той пее в оригинал и "Let's Twist Again". Също като Johnny Hollyday, който се превръща в най-големият френски рок-идол. В културната област обаче Париж продължава успешно да се противопоставя на американското влияние, поддържайки собствена традиция. Включително в музиката, където палмата на първенството държи Charles Aznavour. Изключително драматичен е белгиецът Jacques Brel - неговата "Ne me quitte pas" (1959) има десетки кавър-версии в Европа и Америка, сред които такива на Marlene Dietrich, Shirley Bassey, Dalida, Vicky Leandros, Richard Clayderman, Juliette Gréco, Sting, Barbara Streisand, Celine Dion и др., включително на български - "Не ме напускай" в изпълнение на Георги Кордов. Появяват се и някои по-млади звезди като Sylvie Vartan или François Hardy, чиято песен "Tous les garçons e les filles" успешно стига до първите места. Но най-големият френски хит за 1962 г. несъмнено си остава "Chariot" на Petula Clark.

... и у нас.

В началото на 1960-те развитието на България е сравнително благоприятно, доколкото това може да се каже за държава на изток от "Желязната завеса". Увеличава се делът на промишлеността, страната развива собствено производство - телевизори "Опера", мотопеди "Балкан", селскостопанска техника и пр. Строят се модерни за времето си сгради като зала "Универсиада", хотел Рила и постройката на Държавния цирк. На 2 април 1962 г. се ражда 8-милионният българин. Тодор Живков, който година след смъртта на Сталин е избран за първи секретар на БКП, вече е стабилизирал позициите си. Прочистването на партийния елит от представители на "старата гвардия" става при запазване на нейните привилегии. Това важи и за бившия партиен лидер Вълко Червенков, който в края на 1961 г. е освободен от вицепремиерския пост, но остава да живее в резиденцията си. Година по-късно в политическото небитие го последва и Антон Югов. Така се демонстрира окончателното скъсване със сталинизма, а всички грешки и недостатъци на режима биват прехвърлени върху предишните управници - тактика, успешно прилагана от Живковите ученици до наши дни. През 1962 г. са премахнати последните концлагери в Ловеч и Скравена, изградени три години по-рано за "криминалните рецидивисти и хулигани" след затварянето на Белене. Живков прехвърля вината за безобразията в тях на бившия вътрешен министър Георги Цанков, приписвайки си заслугата за ликвидиране на лагерите. В началото на годината става обмяна на парите в съотношение 10:1. Това следва паричната реформа в СССР и цели съгласуване на валутните курсове на рублата и лева. Занапред Живков плътно ще се води от тенденциите в съветската политика, изпреварващо ще се опитва да провежда "правилния курс" и дори ще се стреми да подражава в стила на обличане и жестовете на господарите на Кремъл. Малко преди посещението на Хрушчов в България през май 1962 г. ЦК на БКП определя занапред машиностроенето да стане водещ отрасъл. На 10 октомври е осъществен първият полет в България на доставените 43 броя бойни МИГ-15, а малко по-късно Варшавският договор провежда мащабни съвместни учения на територията на Полша, ГДР, румънска Добруджа, в Балтийско и Черно море, съвпадащи по време с Карибската криза. В навечерието на Осмия конгрес на БКП, на който е приета 20-годишна програма за "изграждане на комунизма", от министър-председателския пост е освободен Антон Югов. Неговото място се заема от Живков и така върховната партийна и държавна власт се озовават в едни ръце. Подменя се и политическата върхушка, в която навлизат млади функционери, по-тясно обвързани с новия лидер. След свалянето на Хрушчов от властта през 1964 г. в България е организиран опит за отстраняването и на Живков. Заговорът на Иван Тодоров-Горуня и ген. Цвятко Анев не успява, но случаят засилва мнителността на "Първия" и той започва да отбягва Врачанско, където Горуня като партиен ръководител се е радвал на определени симпатии. Един инцидент от 1980 г., когато Живков е повален пред очите на множеството в центъра на града, го кара да не стъпи повече във Враца.

Конгресните години някога са като изборните днес - покрай обещанията за бъдещи намерения управляващите отпускат и малко повече средства. В това число за наука и култура. Преди половин столетие БАН издава тритомната "История на България". Във Варна се провежда ХV-та международна шахматна олимпиада, а на VІІ-то световно първенство по футбол в Чили за пръв път участва и български отбор (той завършва последен в групата, но все пак прави равен мач с отбора на Великобритания). 1962 г. е изключително плодоносна за българското кино - тогава се появяват филмите "Тютюн", "Царска милост", "Двама под небето", "Хроника на чувствата", "Слънцето и сянката" и пр., включително забавната комедия "Специалист по всичко" с участието на Апостол Карамитев и Георги Калоянчев. Освен чрез тях сцената се "оживява" и от плеяда други великолепни артисти - Невена Коканова, Георги Наумов, Андрей Чапразов, Гинка Станчева, Жоржета Чакърова, Стоянка Мутафова, Лора Керанова, Григор Вачков, Георги Парцалев, Сава Хашъмов. Плахото отваряне към света в годините на разведряването се отразява и на популярната музика, където руското влияние постепенно отстъпва на френското и италианското. Това засяга водещата фигура на българската естрада Ирина Чмихова, която от 1962 г. се ориентира към преподавателска дейност. Наред с руските романси тя реализира и творби на наши автори ("Разделените мостове", "Пълнолуние" и т. н.), а песента "Тригодишна мъка" става един от първите големи шлагери при социализма. С нея, както с Леа Иванова и Маргрет Николова, си партнира друг един популярен навремето певец - Георги Кордов, който има прочувствени самостоятелни изпълнения като "Приказка" (1960) по музика на Йосиф Цанков и текст на Веселин Ханчев, или по-късния кавър " Не ме напускай" (1967) по едноименната композиция на Жак Брел и текст на Богомил Гудев. Дебютиралият в 1960 г. Емил Димитров с авторската песен "Арлекино" спечелва чрез нея трето място на музикалния фестивал в Сопот (Полша) през 1962 г. - това е първата международна награда за българска песен. От 1961 г. е началото на певческата кариера и на Лили Иванова. В 1962 г. тя изпълнява главно кавъри като "Perche" ("La partita di pallone" на Рита Павоне). Година по-късно Лили записва в Букурещ първия въобще дългосвирещ албум на български изпълнител ("Amore Twist", 1963), където покрай шестте италиански композиции са поместени и две български. Сред тях е познатата вече от Росица Николова песен "Морското момиче Варна" по музика на Димитър Вълчев и текст на Владимир Башев. Едва в 1963-1964 г. Лили получава своя собствен хит със "Събота вечер" на Йосиф Цанков. В началото на 1960-те възникват и първите бийт-групи в страната - Сребърните гривни (свирят от 1962 г.), Бандараците (или Бъндераците, от 1962) и др. Вече през втората половина на десетилетието групите, правещи кавъри на популярни западни хитове, се роят - появяват се Везните (с Илия Фортунов "Чорчика" и Симеон Ляпчев като вокал), Викингите (с Вили Кавалджиев, Жорж, Джована и Ненко Сейменлийски), Щурците (с Кирил Маречков и Пеци Гюзелев) и редица други, много от които се опитват да запазят "огъня" на 1960-те и през следващите години.

Музиката определено прокарва мостове между разделена Европа и дори в намиращата се далеч на изток България, с чийто суверенитет много скоро щеше да се спекулира в името на запазване на властта, прехвърчат искри от световните културни огнища. По-късно партийните и комсомолски функционери щяха да поведат ожесточена борба срещу "западните влияния", а в годините на "Възродителния процес" да налагат и "възпитаване в любов към съветската песен и кино" - един отчаян опит за моделирането на процеси, излезли извън контрола на управляващите. Уврежданията, които тази политика нанесе в менталната сфера обаче, личат до днес и чалгата е само една от многото прояви на духовна деградация.

За дълбоките промени в обществото може да се съди и по начина на посрещане на новогодишните празници. В 1962 г. немските коледни песни "Елхови лес" ("O Tannenbaum") и "Тиха нощ, свята нощ" ("Stille Nacht") са вече отдавна заменени от руската "В лесу родилась ёлочка" и тя се пее от децата, преди да бъде изместена от "С червените ботушки потропва дядо Мраз", дело на Христо Недялков и Веса Паспалеева. В Централна Европа възниква друга една традиция. На 8 март 1963 г. германската обществена телевизия ARD излъчва за пръв път скеча на английския комик Freddie Frinton и партньорката му May Warden, озаглавен "Dinner For One". Записът жъне такъв успех, че оттогава присъства всяка година в новогодишните телевизионни програми на немскоезичния свят, много средноевропейски и скандинавски страни, в Южна Африка, Австралия и др. През 1988 г. той влиза в книгата за рекорди Guinness като "най-често повтаряната телевизионна продукция в света". С характерния си британски хумор това великолепно изпълнение освежава нощта на "Silvester", повдига настроението и е прекрасен начин за оптимистично посрещане на новата година, след като сме отхвърлили "баласта" на старата. Включително чрез равносметка за изживяното преди около половин век.