СВЕТЪТ КРАЙ НАС

Една закачлива фотография от падналия в български ръце през март 1913 г. "непревзимаем" Одрин е увековечила духа на времето. На нея трима младши офицери са поседнали "по турски" с наргилета и чашки кафе в ръце. Позите им имитират "рахата" на османски велможи, но погледите ги издават - сякаш всеки момент ще се разсмеят. Може би това са трима "зевзеци", готови да разкажат поредния виц? Като продължение на прочутото Репиново платно? Или простаци, оскверняващи една победена цивилизация? Във всеки случай снимката излъчва самочувствие - със същия успех те биха могли да бъдат руски офицери в Кавказ или британски - в Близкия Изток.

Изображението разкрива много неща. То е с "поли-кодова" семантика. Преди всичко от него лъха самоирония, един добронамерен присмех към себе си, света и мястото ни в него, които са позволили на българите да оцеляват "напук" на всички житейски изпитания. А те никак не са малко. Възход и падение в Първата и Втората световни войни с последвала смяна на културния модел и още веднъж връщане към "матрицата". Кой западняк би могъл да издържи на това - германците ли? Те наистина съумяват да се надигнат след всеки крах. Едва ли обаче биха могли да живеят задълго в българските условия. Това навярно доказва нашата уникалност, но доколкото е уникално и едно примитивно общество, свило потребностите си до най-необходимото... Българският "модел" няма равен на себе си. Навярно защото няма и друга европейска нация, която би ограничила своята активност до най-прагматичното. Нещо полезно в повратни моменти, но създаващо проблеми, когато се търси приемствеността. А тъкмо тя е гарант за "устойчивото развитие" - едно понятийно клише, привнесено от "брюкселския сленг" в езика на родната администрация. Устойчивостта е трайност, стабилност, твърдост, непроменливост, постоянство, основа, обезпечаваща бъдещето на нацията. През 1913 г. тази "база" е имала своята алтернатива. Могли сме да съхраним постигнатото в Лондон от 17 май при неизбежни отстъпки спрямо съюзниците, но присъединявайки стратегически важни територии към Бяло море, подсигурени от българоезичен масив - тогава и развитието на страната ни щеше да е различно. Или да проявим максимализъм и да се хвърлим в авантюрата сами срещу всичките си съседи, разчитайки на справедливостта на "българската кауза". Без колебания елитът ни избира втората опция. Емоционално и ... инфантилно. Така правят незрелите общества. Разбираемо с оглед на слабия политически опит на най-младата балканска държава. Обяснимо, но не и оправдано! Защото тази стъпка предопределя за десетилетия напред пътя на нацията - в опити за поправяне на грешките и с неизменното допускане на нови...

Столетие по-късно българите сме отново в криза. На ръба на оцеляването. Докато общата тенденция в света е към увеличаване на населението до 2050 г. с 50% - от 6 на 9 милиарда души, то за същото време в България се очаква спад от над 40% и достигане на численост от около 4 - 4,5 милиона души. При почти 9 милиона преди началото на прехода! А основната маса от тях, която ще бъде в трудоспособна и фертилна възраст, ще е с по-ниска квалификация или ще разчита на социалните подаяния от държавата. И към момента по-малко от една трета българи произвеждат социалния продукт, от който се заделя за издръжката на останалите, включително на едната трета пенсионери, получаващи далеч под нормалните 70% спрямо трудовите възнаграждения. А какво би станало, ако сегашните тенденции се задълбочат и след време всеки трети бъде слабо образован циганин? Наскоро бе предложено, минималният доход в страните от ЕС да бъде поне 400 евро месечно, които държавата да осигурява на бедните, за да отпадне натискът за "социална емиграция". Оказа се, че това у нас не е възможно. Изглежда петте века живот в "османско обкръжение" са оставили дълбок отпечатък в манталитета на българския народ. "Преклонената глава сабя не я сече" и "законът е като врата в полето" са част от мъдростите, които определят неговото поведение години след откъсването му от имперското тяло. Към това се добавя и една характерна "тарикатщина", погрешно смятана за проява на интелигентност, а всъщност - елемент от стратегията за оцеляване на примитива в една по-сложна среда. В основната си маса българите се развиха като полуинтелигенти, полуграждани, плуграмотни, полуможещи и полуправещи, но с кръчмарско самочувствие и сляпа увереност в собствената си правота. Това ги прави днес така уязвими на всеки популизъм. И ако някога църковното възпитание, усвоеното в казармата разбиране за ред или култивираното през тоталитарния период чувство за дълг към обществото, ги караха да се съобразяват с приетите норми, то с отпадането на тези корективи изчезнаха и моралните задръжки пред устремената към печалба на всяка цена алчност на индивидуалния и груповия егоизъм.

Вече почти четвърт век живеем в състояние на "всепозволеност". Вместо да бъдат прецизен регулатор на стопанските и социални взаимоотношения законите добиха вид на несъгласувани помежду си правни сентенции, подлежащи на различно интерпретиране. А органите, призвани да ги спазват и прилагат, сами ги нарушават. Понесли сме се по спиралата на деволюцията с такава скорост, че все по-трудно става да се спрем и устоим на всепоглъщащия вакуум, отвъд който ни очаква Голямото Нищо. След над хиляда и триста години история нацията ни е напът да се "затрие". Или трансформира, "приобщена" от по-примитивни елементи. Простаци е имало винаги във властта - дебелокожи грубияни или селски хитреци, чиито портрети, шлифовани от патината на времето, днес красят учебниците по история. Оная - неусвоената, която поради непознаване сме обречени да повтаряме. Но сякаш през последната декада "обръгнахме" на тях и свикнахме с налагането на некомпетентни люде на най-високи позиции. Стига да са "наши хора". Името на Калина Илиева, дъщеря на "колега" на тогавашния премиер, стана нарицателно за този подход. Подобни "буби" обаче плъпнаха навсякъде. Имаше министри, следвали "за малко" в европейски университети; имаше и други с бакалавърска степен, която предполага само общи практически познания. На важни позиции се появиха държавни служители с незавършено висше образование, често подбрани по извънпрофесионални критерии. "Цункай Джиджи"! И всеки се крие зад грешките на предшественика или се оправдава с политическия си противник. А излиза, че цветът е без значение в кариерата. Бивш кандидат на СДС за столичен кмет, прочул се като министър от Тройната коалиция с репликата за "разтуряне на седянката", днес се определя за "социалист по душа" и оглавява правителство, на което месеци наред му искат оставката. Кой ли не се изреди да [се учи да ни] управлява! И всеки път във властта влизаха все по-малко подготвени хора. Но по един или друг начин свързани с Ancien Régime. Или с отговорните при него "фактори". Кога ли ще се подири сметка от всички онези, които през годините на прехода съсипаха българското достойнство в името на собственото си благополучие? А сред тях - и масата от наредили се на държавна хранилка "лемури", чиято основна грижа е да се пазят да не свършат нещо, което би застрашило статуквото? Трябва ли да се изненадваме тогава, че работите у нас "не вървят" и не се "случват" по правилния начин - поне не така, както се очаква за държава, член на Европейския съюз? И че започнахме да свикваме с неща, немислими допреди няколко години? Безметежни? Или "нефелни" за ставащата пред очите трансформация, която ни превръща в "арендатори" на собствения ни живот!

С една разтърсваща случка в началото на годината започна поредица от скандали. На 19 януари в НДК пред стотици гости и делегати на националната конференция на ДПС младият Октай Енимехмедов прекъсна речта на Доган, опитвайки се да го простреля в упор. Пистолетът засече - оказа се, че нямал пълнител или е бил предварително повреден. Странно тогава за каква настъпена гилза говори Лютфи Местан? Станалото шокира всички. Но още по-възмутителна бе саморазправата с поваления нападател. Заради инцидента от Националната служба за охрана бе уволнен полк. Георги Райков, но през юни Административният съд отмени заповедта. Разбра се, че шефът на НСО ген. Тодор Коджейков е неглижирал искането на своя подчинен за по-сериозни предохранителни мерки. Може би въпрос на недоглеждане от страна на бившия Борисов бодигард? Или нещо друго? Едва ли някога ще излязат "на бял свят" всички детайли. Не е изключено да става дума и за сплашване. "Соколът" разбра посланието и се скри от обществеността. Бил се депресирал в резултат на посттравматичен шок. На Енимехмедов бе повдигнато обвинение в "хулиганство", променено през април в "опит за убийство". Инициативен комитет издигна кандидатурата му за парламентарните избори, медиите разпространиха негови "открити писма". Още на 21 февруари обаче, при оставката на правителството на ГЕРБ, екс-премиерът заяви, че и срещу него имало подготвян атентат, но с поръчител Ахмед Доган... А в началото на ноември без видима връзка помежду им едновременно напуснаха заеманите постове заместник-председателят на ДПС и бивш "сив кардинал" на СДС Христо Бисеров, както и директорът на НСС и заместник-главен прокурор Бойко Найденов. И двамата обявиха, че слагали край на успешната си кариера по "собствено желание" и "лични причини". Вторият беше награден за вярна служба, а срещу първия започна разследване за пране на пари и документални измами. Срещу двукратен заместник-председател на Народното събрание на Република България! Рибата се вмирисвала откъде?

Към края на януари в страната избухнаха масови протести. Високите сметки за ток изкараха на улиците десетки хиляди българи. При общото замразяване на и без това ниските заплати (минималната достигна 310 лв.) за много хора ножът беше вече "опрял до кокала". На този фон предложението на Симеон Дянков (малко преди освобождаването му от поста на финансов министър) за повишаване основните възнаграждения на най-първите държавни люде с до 4000 лева месечно бе повече от цинично. Възмущението скоро прерасна в протест срещу цялата политическа система. Всеки имаше от какво да е недоволен. Разкритите злоупотреби във Фонд "Научни изследвания" доведоха до оставките на неговия управител Христо Петров, на председателя на Изпълнителния съвет на Фонда - "анголския" професор Рангел Гюров и на министъра на образованието Сергей Игнатов. Злополучната конкурсна сесия обаче не бе анулирана - спечелилите проекти получиха своите 70% от общата сума (някои от тях - стотици хиляди лева), а некласиралите се бяха приспани с възможността да участват в допълнителен конкурс, чиито бенефициенти трябваше да бъдат определени до 30 септември 2013 г. Това не се случи - новият Изпълнителен съвет предложи сесията да се удължи до първите месеци на 2014 г., прозвучаха също идеи за трансформиране на Фонда в самостоятелна агенция, което без сериозни реформи само би "замело следите" и би задълбочило агонията на българската наука, страдаща години наред от неадекватно управление. Протестите скоро започнаха да излизат извън контрол. На 18 февруари, денят на обесването на Васил Левски, във Велико Търново се самоуби 26-годишният Траян Маречков. Надявам се правителството да подобри стандарта на народа - писа той в предсмъртните си редове. Опитите да бъде изкаран депресиран от двумесечна безработица шизофреник, не можаха да скрият обстоятелството, че това бе първият случай на самозапалване в България! Ден след сблъсъците в София от 19 февруари пред варненската община пламна като факла и 36-годишният Пламен Горанов, протестиращ срещу дългогодишния несменяем кмет и местната силова групировка ТИМ. Примерът бе заразителен: до края на октомври по този начин посегнаха на живота си двадесетина души - нещо нечувано в най-новата българска история! В деня на кончината на Горанов премиерът, който часове по-рано бе твърдял, че нямало да се оттегли, за да не улеснявал своя опонент, подаде оставка. Президентът назначи удобно временно правителство, което да се грижи за държавните дела до провеждане на предсрочни избори в очакване те отново да бъдат спечелени от ГЕРБ. Сметката излезе "без кръчмаря". В деня за размисъл гръмна скандалът с откритите 350 000 допълнителни бюлетини в печатница "Мултипринт" в Костинброд, собственост на общински съветник от ГЕРБ. Готови за експедиция, те можеха да наклонят везните на народния вот. Вдигнатият медиен шум бе достатъчен, за да отнеме от гласовете за ГЕРБ и гравитиращите около него "десни либерали". Особено "речовити" бяха "червената" депутатка Мая Манолова и доскорошният Борисов "фен" Николай Бареков, за часове "обърнал палачинката" в "по-правилната" посока... Естествено, разследването на прокуратурата не установи наличие на умисъл, а само немарливо отношение към задълженията на отговорното административно лице. Което у нас по принцип не се наказва.

Не се санкционира и когато някой, осъден за наркотрафик на над 9 години затвор, вместо да ги отлежи, се прибере в България като "свободен човек". Бил експулсиран в резултат на местна практика. Само той! А властите се правят на "недоразбрали" и прокуратурата си трае, очаквайки някой да я накара да се размърда. В родината си бил имал "чисто досие". То всеки има такова, преди да "сгази лука". Посланикът, братовчед на външния министър, не сметнал за нужно да уведомява МВнР. Независимо от медийния интерес и няколкократно командированите в Бразилия журналисти! И това ако не е корупция? Поредният български спортист, скаран със закона. Бивш общински съветник на ГЕРБ, който вдигна скандал в защита на сина си, внесъл оръжие в училище... Няма значение кой и какъв е Гълъбин Боевски - световен шампион на щанги или никому неизвестен неудачник, замесен в пренасянето на дрога. Всеки е лично отговорен. Толкова български момчета и момичета си отидоха от този свят, обогатявайки разни "хитреци", над които правоохранителите са "разтворили чадър". Защо този бе оставен да се разхожда свободно, а накрая и евентуално да се "омете" в Испания? Така като се покриха "братята Галеви", така както с най-висша протекция се ползваха и "Самоковеца", "Доктора", "Дорон". Кой да пребори мафията, след тя е впила корени в МВР, съд и прокуратура?

Междувременно в БПЦ бе избран нов върховен пастир - на 24 февруари русенският митрополит Неофит зае мястото на починалия на 10 ноември (sic!) предходната година дългогодишен патриарх Максим. И тук не мина без скандали. Години наред висшият църковен клир беше оставен "на самотек". Изкушенията на прехода разкриха неподозирани възможности пред предприемчивостта на българските архиереи, обвързали се - почти без изключение - с дубиозни фигури от родния бизнес. Някои стигнаха дори до там да въздигат в "благороднически сан" явни бандити срещу подходяща "архонтска такса". Особено активен в това отношение бе бившият отцепник от Св. синод, старозагорският митрополит Галактион, както и още младият, но действен, пловдивски владика Николай. На тях се бе противопоставил варненският и великопреславски митрополит Кирил, който, макар също обвързан с определени "бизнес-среди", даде отпор на тези нетипични за България тенденции. Борбата за власт неутрализира взаимно Николай и Кирил Ковачев по пътя към патриаршеския престол - и двамата, започнали духовната си кариера с протекцията на родственици, висши служители на ДС. Неофит се оказа приемлив компромис за враждуващите лагери. Но явно недостатъчен. На 9 юли митрополит Кирил бе намерен мъртъв в местността Траката край Варна - бил се гмуркал за миди и загинал от хипотермия. При спокойно и топло море! После се оказа инфаркт. Набързо поставената диагноза бе заради малкото вода в белия му дроб, а "леките охлузвания" по главата бяха обяснени с удар в подводен камък. Дядо Кирил беше набързо погребан, без да се изчаква подхождащият за ранга му срок. По-късно се разбра, че е изчезнал и личният дневник на владиката след кражба в неговите покои. Медиите тиражираха твърдения, че две седмици преди кончината си Кирил е споделял да е заплашван с убийство. Прокуратурата обаче продължи да настоява на заключението, че смъртта е настъпила в резултат на "нещастен случай".

Изборите от 12 май дадоха преднина на ГЕРБ - 30,5%, следвани от "Коалиция за България" с 26,6%. Това не беше достатъчно за съставянето на стабилно правителство. Още преди вота С. Станишев бе обявил своя кандидат за премиер и сега му оставаше само да го наложи. Парламентарното мнозинство на БСП и ДПС бе до голяма степен зависещо от подкрепата на "Атака", но тригодишните оправдания на Бойко Борисов с управлението на "тройната коалиция" предизвикаха желание за реванш. Новото мнозинство не само не даде на ГЕРБ възможност да излъчи свой председател на парламента, но при всеки повод се стремеше и "да им го върне" заради предишните унижения. Вероятно това беше сред водещите мотиви при налагането на Делян Пеевски за председател на ДАНС - един акт, аргументиран вербално с практическа необходимост както от министър-председателя, така и от лидера на БСП. И двамата обаче се скриха в "миши дупки", когато възмутените граждани зададоха въпроса "КОЙ", породил бурята от всеобщо негодувание. Орешарски отказа да отговори, а прекалено любознателният екип на b-TV бе набързо изпратен в отпуск. Протестите, започнали още при гласуването на кабинета, избухнаха с нова сила на 14 юни и не спряха, когато парламентът отмени собствения си избор с мотива, че не били отчетени обществените нагласи. Нещо повече, управляващите продължиха с редица гафове да дават допълнителни поводи за недоволство, което инициираните "контрапротести" едва ли можеха да прикрият. С времето обаче енергията на споделения гняв като че ли отстъпи място на една преднамерено търсена показност, а ежедневният поход на "#ДАНСwithme" по софийското "стъргало" се превърна в обичайна столична атракция. Постепенно зад преекспонирания патос проличаха и утилитарните мотиви. Понякога е неразбираемо "художественото" заиграване с автентичното хорско недоволство. "Спонтанни vs. мотивирани"? Освен ако от НАТФИЗ не си търсят оправдание на собственото съществуване. Знае се, че културата процъфтява във времена на политически упадък. Търкалянето на тикви по Царя иронизираше тогавашната власт. Също и лозунгът, че според МОН "правенето на наука" водело до "хронична бедност". Но когато един протест се сведе до "пърформанс" и "хепънинг" това "обезкостява" естествения гняв. Добър начин исканията да бъдат онагледени, но не и осъществени. Да се заявим само, че ни има! Или да приложим "по китайски" търпението на падащата капка, която пробива и скала?

Още в началото на август Любослава Русева припомни причините, довели до провала на движението "Окупирай Уолстрийт" и прокара паралел със ставащото в България, заклеймявайки плагиатството на "креативни идеи". Това бе достатъчно, за да попадне в списъка на "Комисарите на подмяната", заедно с някогашния деятел от ДСБ Николай Михайлов. Като "потрес" определи той подобно набелязване на "враговете на протеста", а Цветозар Томов постави по друг начин въпроса "КОЙ" - кой идиот е съставил списъка и защо не е включил и себе си в него? Г-жа Русева защити своите принципи, а д-р Михайлов окачестви случилото се като "упадък на демократичните сетива". Джимо също даде мнението си за "умните и красивите", скандиращи "Оставка, Оставка!", както родителите им "Бе-Ка-Пе, Бе-Ка-Пе, Ка-Пе-Ес-Ес!". Явно нещата загрубяваха. Наистина, "ранобудните студенти" вляха свежи сили в позадрямалите протести; натискът обаче не бе достатъчен, за да принуди властта да отстъпи. Но и "разпарчетосаната" дясна опозиция не бе готова да предложи управленческа алтернатива. Обичайните мантри се бяха "изтъркали" от четвъртвековна употреба, а и техните носители едва ли бяха достоен пример за следване. Затова изборите се печелеха от поредните демагози - на това разчита днес и "проектът Бареков". Нивото на политическата култура бе спаднало до такава степен, че ожесточеното противопоставяне отново започна бъде движещ фактор. Трябва ли да ни учудва тогава, че много обезверени хора виждат в лустрацията едва ли не панацея, която да реши всичките им проблеми? Без да си дават сметка, че който е крал, няма да върне награбеното; който е лъгал - пак ще се измъкне от отговорност, а потърпевши ще бъдат отново онези, придържали се към някакъв морал... Някои го правят от кариеристични подбуди. И с комсомолски плам викат "осанна" или "разпни го" според моментния си интерес? "КОЙ не скача е червен!" Скок-подскок - от трън на глог... Бившият монарх и екс-премиер Симеон Сакскобургготски сподели, че не познавал народ, "който да преуспее разделен". Той и преди говореше същото. Но кой да слуша някакъв си "мадридски мошеник"?

Не толкова продължаващото "подгряване" на площадното недоволство обаче, а ежедневният приток на мюсюлмани имигранти и свързаните с това проблеми, бе факторът с може би най-голямо значение за бъдещето на страната. Отново институциите се оказаха "не в час". Само допреди година властите не преставаха да се хвалят какви мерки били взели за охрана на източната граница на ЕС. Били сме готови за "влизане в шенгенското пространство" - всичко сме изпълнили и оставало само да се сложат няколко щриха боя. По телевизията показаха и построен с европейски средства център за настаняването на бежанци, с назначени вече служители и директорка, успяла да измине със служебния автомобил няколко хиляди километра. Тогава през май със съдействието на външния министър Николай Младенов в София бе проведена среща на сирийската опозиция, която призова света да окаже по-категорична подкрепа за сваляне режима на Асад. Нещата вървяха "по план", докато не се разбра, че сред бунтовниците има радетели за подмяна на светска Сирия с мюсюлманска шериатска държава - муджахидини от Тунис, Алжир, арабските емирства и дори от Централна Азия, които налагаха правдата си с показни разстрели на военнопленници или с изтръгване (и демонстративно гризане) на техните сърца. Появи се отдавна изчезналата смъртоносна болест куру, причинявана от яденето на човешка плът. Възникна и явлението "брачен джихад" (jihad al-nikah), преведен от медиите като "сексуален джихад", при който тунизийски момичета бяха изпращани в Сирия за нуждите на бойците от съпротивата, с които да сключват краткосрочен брак. По няколко пъти на ден, но пък "законосъобразно". Лицемерието не знае граници! А когато под руски натиск Башар Асад склони да предаде за унищожаване химическото си оръжие (така и не се разбра чия е отговорността за използването му край Дамаск) настъпи обрат в геополитическия Mittelspiel. Иран и Западът постигнаха някаква договореност и взаимното напрежение спадна, а към Европа нарасна потокът от мюсюлмански бежанци. Това бяха сирийски жени и деца (в много случаи без съпрузите си, борци срещу Асад), но покрай тях - и млади мъже от почти целия ислямски свят.

За няколко месеца броят на нелегално проникналите в страната имигранти надхвърли двойно този от 2012 г. и надмина 11 000 души. Новото правителство се задоволяваше първоначално само с прогнозиране на евентуалното им количество до края на годината - една отработена стратегия пред Европейския съюз с оглед "изкрънкването" на допълнителни средства. Почти 6 млн. евро бяха отпуснати за тях в края на ноември. Комисарят Кристалина Георгиева (ако се вярва на медиите - с кръщелното име "Сталинка") апелира към българското гостоприемство, припомняйки как сме приютявали някога бежанци от Македония и ... Армения. Пуста "политкоректност" - не смее да каже "арменци от Турция", за да не засегне комшиите на тема "геноцид". След нея и разни умници от НПО повтарят същото, сякаш са си плюли в устата - "бежанците от Армения"... За разлика от арменците обаче сегашните имигранти са друговерци. В някои случаи - и с повече от една съпруга. Както им позволява шериатът. Да си променим законите - призова един "двуженец" от новите ни гости. А друг "български сириец", живеещ от десетилетия в страната и ангажиран с каузата на сънародниците си, откровено предложи да отстъпим за заселване запустелите ни села, например в района на Странджа. За родните евро-чиновници това бе възможност за увеличаване на раждаемостта и работната сила. За други то е нов начин за просмукването на Исляма в българските земи. Заселването на сирийци по българо-турската граница вече е факт - за целта те получавали накуп до 8500 долара от Сирия, Катар или Саудитска Арабия, като заплащали по 3000 долара на къща. По-бедните се ориентирали към домове под наем. Човешко е да се помага на изпадналите в нужда. Хуманно и християнско. Но веднъж придобили правен статут, тези хора ще останат и занапред териториално свързани с България. Оказа се, че почти половината от търсещите убежище у нас, не са сирийци, а граждани на Афганистан, Алжир, Тунис, Мали..., често и с променени имена. 200 такива нелегално пребиваващи в София бяха "осветени" след пожар на обитаваната от тях триетажна сграда в центъра на столицата. По 20 души в стая за двама! По-късно бяха установени и други подобни "хостели". Бе доказано, че на един адрес били записвани по стотина души - както при циганите от Ж.К. Сердика. А нощем рейсове изсипваха пред софийската джамия стотици нови мераклии. Срещу заплащане. Бизнес, без оглед на последиците! Медиите на свой ред нажежаваха обстановката с манипулативни съобщения. Една информация, че в гората край Резово се укривали четирима граждани на Афганистан, които "вероятно" били въоръжени и - следователно - "изключително опасни", бе трансформирана от в-к "Новинар" под заглавието "Лов на талибани край Резово" в смисъл, че от полицията "предупреждавали", щото тези хора са "изключително опасни и въоръжени". Сякаш са терористична бойна група. Патриотарите това и чакаха. След учредяване на "Българската националистическа партия" се появиха и гражданските патрули на Боян Расате, срещу които - разбрали недоразбрали - НПО-активисти възродиха идеята за ромски отреди с откраднатата абревиатура "ОМОН". Засега всичко е в рамките на "куриозитета". Но промяната на "чипа" е в ход. Напрежението между членовете на "българската общност" продължава да заема основно място. И докато умуваме кой е "по-по-най" по изпитаните контрабандни канали на ДС ще прииждат нови "кандидати за убежище". Дали това е предварително уточнявано на някакво ниво, е въпрос, на който още не може да се отговори. Вътрешният министър Цветлин Йовчев се (или ни) заблуждаваше с твърдението, че повечето "бежанци" щели да продължат към Западна Европа. Дори и да е така, немалка част все пак ще остане, а това ще породи нуждата от подсигуряване на подходящи условия за нейната културно-битовата адаптация (вкл. с училища и джамии по местообитаване). И тъй като интеграционният потенциал на българите започва да се изчерпва, бъдещето на страната се очертава в едно рехаво "държавно-национално" формирование, обединяващо под обща стряха различни етно-културни единици - българи, турци, помаци, цигани, араби; християни, мюсюлмани и пр. Това, което в глобализирания свят разбираме като "мултикултурност". Същото, чиято над-национална спойка обаче лесно може да се взриви, ако обстоятелствата го наложат.

"Живеем в настръхнала държава" - изригна преди дни проф. Иван Ангелов, който наскоро констатира, че при приблизително равния старт в 1989 г. на бившите страни-членки на СИВ в Централна и Източна Европа, днес България не догонва, а изостава от тях с 10-15 години по среден показател за БВП на човек от населението. А от развитите западни държави - с 40-50 години! Преди повече от десетилетие си позволих да преложа три опции за бъдещото ни развитие - оптимистична, песимистична и една "по средата". Третата пасваше най-добре на тогавашните реалности, но не посмях да я обознача като "реалистична", за да си "запазя илюзиите". Тя обаче изглеждаше доста вероятна с оглед местоположението на страната и глобалните тенденции. По нея, България щеше да бъде приета в НАТО, но не и (или не скоро) в Европейския съюз. С това тя си оставаше "буферна зона", отделяща на изток "крепостта Европа" от "не-западния свят". Управляващите щяха да профитират от кредитите на ЕС, гражданите - да получат облекчения при пътуванията си из него, но обществото ни щеше да заприлича по-скоро на онова в Латинска Америка, а не на това в Европа ("Miscellanea Bulgarica", 18, Wien 2006, S. 96-97). Днес не съм особено щастлив да виждам реализирането на тази прогноза. Вече не разбирам какво толкова ни пречи да живеем нормално. Или времето се повтаря спираловидно, а с него и поредните крушения? Краят на 2013 г. - безметежно над зейналата паст на Кронос. Всепоглъщащият! Завършек на сенилната инфантилност на един оглупяван народ или начало на поредната му метаморфоза?

А може би не всичко е загубено? И макар с голямо закъснение ще съумеем да се впишем в съвременната цивилизация? Първоначално с външно подражание, а после и чрез творческо преосмисляне на основните ценности? Тази сутрин чух в колата си изпълнение, което ми вдъхна надежди. В структурно отношение си беше чисто подражание, ако не и плагиатство. Но реализацията беше на ниво. Де такива да бяха резултатите ни и в други области! Потърсих повтарящия се рефрен в You-Tube: "парчето" се оказа на Любо Киров - може би българският Billy Joel. Слушах го няколко пъти, доволен че има какво да се противопостави на така омерзната, затъпяваща духа чалга. Душата ми се изпълни с радост. И увереност, че все още разполагаме със сили, в състояние да измъкнат народа от блатото, в което го натикаха за четвърт век разни политиканстващи "шебеци".

20.12.2013, Игнажден

Времето е историческа фикция на нашето съзнание. Оттук и разминаванията във възприятието. Притеснително е в дните за равносметка да се преекспонират интуитивните долавяния на тенденциите на едно възможно развитие. Особено, когато те са основани на натрупан индивидуален опит. Личните терзания са нищо, когато бъдат поставени в контекста на общата взаимосвързаност. Най-вече, ако човек се старае да гледа отвъд собствения хоризонт, обусловен от изминатия житейски път, професионалната квалификация и достигнатото еволюционно равнище. Тогава прошката е тази, която уравновесява света. Но дали и доколко сме в състояние да си простим? Може да разбираме мотивите на онзи, който ни е огорчил, да преценим, че не си заслужава да се занимаваме с него, но все още да ни боли от предателството. Измяната е съпътстващ развитието феномен. Тя обуславя разнообразието. Във всяко ново начало лежи предателство към един предхождащ модел. Нищо лошо, ако то е мотивирано от желание за качествена промяна. Но много лошо, когато подтикът е обусловен от стремеж към собствено позициониране. А тъкмо това движи съвременното общество. И е белег на модерността. Особено при липсата на морални задръжки. Тогава какво - Jedem das Seine? Но имаме ли право да отсъждаме кой е "всеки" и какво "негово" му се пада? Особено когато рано или късно той си получава "заслуженото"? Някои го наричат КАРМА.

Все пак да не излизаме от рамките на традицията. Само Всевишният знае какво ни предстои в идващите години. Затова да си пожелаем преди всичко здраве, радости, успехи и удовлетвореност през новата 2014-та!