bradbury

07.06.2012

Не исках да започвам тази страница по скръбен повод. Особено, след като през 2012-та година се навършва половин век от създаването на една от най-великите рок групи на нашето време - Rolling Stones. Щеше ми се поне в първите няколко страници на "Wild Horses" да им отдам заслужена почит, доколкото Stones са присъствали в живота ми през всичките тези десетилетия, а и до днес изпитвам истинско удоволствие да слушам техни изпълнения (не всичките, но повечето), възхищавайки се както на неповторимия вокал на Mick Jagger, така и на музикалния талант на Keith Richards, в когото освен изпълнителя, открих също един прекрасен композитор.

Още преди "срещата" ми със Stones обаче се докоснах до дълбоката хуманност, спотаената чувствителност и изящната словесност на Рей Бредбъри, който стана за мен своеобразен "душевен ваятел" и трайно се настани в сърцето ми през юношеските години. Бог бе милостив към него и го остави да доживее достойни старини. Отиде си на 5 юни в Града на ангелите на 91-годишна възраст...

Следващият текст е взет от сайта ExtremeCentrePoint (сряда, 6 юни 2012):

http://www.extremecentrepoint.com/?p=11580&utm_source=rss&utm_medium=rss&utm_campaign

Вечна памет на Рей Бредбъри

Почина още един от колосите в научната фантастика. В последните години от живота си той стана свидетел на погребването на мечтите на човечеството да стъпи на Марс и на престъпното унищожаване на американската космическа програма. За сметка на това бавно, но сигурно се приближаваме към сценария описан в книгата му “451 градуса по Фаренхайт”.

Статията е публикувана във вестник Монитор 2010 година.

„Училище?! Как ли пък не!”, заявил на родителите си младият Рей Бредбъри, когато го упрекнали, че ще стане хулиган, ако не посещава редовно часовете. Съдбата му е най-добрият пример, че за да си перфектен в професията си, не е необходимо да се вместваш в академични рамки. Писателят винаги се е гордял с факта, че се е образовал сам и дори на 90 години, които навърши на 22 август, не е загубил прямотата си. Както и смелостта да нарича нещата от живота с истинските им имена. Без лицемерие и страх той критикува американската външна политика и сподели, че

САЩ имат нужда от нова революция.

„Това е необходимо, за да се сложи край на прекалено голямата власт на управлението, защото не трябва да се забравя, че то е на народа, от народа и за народа”, заяви писателят пред в. „Лос Анджелис таймс”.

Дързостта му да говори откровено и за най-неудобните теми е забележителна още от ранната му възраст. Роден е в градчето Уокигън, щата Илинойс, където по това време най-голямата забележителност е някой и друг магазин за железария и хранителни стоки. За бъдещия писател преместването в Лос Анджелис е истинско откровение:

луксът и блясъкът на града го зашеметяват и той е опиянен от мисълта, че тук и най-смелите мечти са възможни. Но е убеден, че пътят към тях не минава през колежа и затова отказва да постъпи в него. Вместо това шокира близките си, като предпочита да продава вестници по улиците. Това може и да изглежда пропадане в социален смисъл, но за него е идеално, защото му дава възможност да чете толкова много, колкото иска. А именно този е пътят към триумфа, категоричен е той. Веднага, след като продаде всички вестници, Бредбъри тича към местната библиотека, където минава голяма част от младостта му. „Мен ме отгледа библиотеката – споделя по-късно той – не вярвам в колежи и университети.” Бредбъри събира смелост да публикува първия си разказ на 18 години, а 8 г. по-късно вече е факт и първата му книга – „Мрачният карнавал”.

Годината 1947-а той ще запомни не само с дебютното си издание, но и със сватбата си с Маргарет Маклеър, с която се запознава в любимото си място – книжарницата. Двамата имат четири дъщери: Сюзън, Рамона, Бетина и Александра. За да не потъне в битовизъм, съпругата му поема грижата за всички домакински проблеми и заедно с това продължава да работи. Затова приятелите на семейството споделят, че без нея Бредбъри не би написал и половината от творбите си. Двамата живеят хармонично 56 години – до смъртта на Маргарет през 2003 г. През цялото това време тя поощрява маниакалната му страст към четенето, заради която той казва:

„Баща ми е Жул Верн Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгар Алън По е братовчед ми…Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Шели, авторката на „Франкенщайн”, ми е майка”. За някои това може да звучи като твърде самодоволно признание, но Бредбъри не е от хората, които се смущават от хорското мнение. Това знаят най-добре издателите на творбите му, с които той не се препира за по-високи хонорари, но категорично отказва да смени дори една буква. Подписът на писателя стои на повече от 500 произведения – разкази, романи, пиеси, стихове, приказки, тв- и кино сценарии. Повечето хора го свързват с научната фантастика, но той се дразни от това едностранчиво мнение. „Написал съм само една научнофантастична книга – „451 градуса по Фаренхайт”, и при това тя е базирана на реалността. Що се отнася до „Марсиански хроники”, определям ги като фентъзи, тъй като този жанр отразява нереалното.” Освен в тази област, Бредбъри

нашумява и с есетата си, посветени на изкуството, в които подлага на съмнение много от клишетата на критиците. Но безспорно световна слава му носят романите „Вино от глухарчета”, „Дървото на вси светии”, „Смъртта е занимание самотно”, „Гробище за лунатици”, многото му сборници, сред които „Златните ябълки на слънцето”, „Лекарство за меланхолия”, „Късно след полунощ”, както и десетките му сценарии, включително и за филми на известни режисьори като Алфред Хичкок и Джон Хюстън („Моби Дик”). Положителни отзиви предизвикват и стихосбирките му, които той кръщава с необичайни заглавия като например „Когато в дворчето цъфнаха последните слонове”. Въпреки малкото си свободно време Бредбъри пише приказки, произведения за деца, радиопиеси и публицистика.

Всички те му носят десетки награди, включително и по-нестандартни – като метеорит на негово име. Но потокът от отличия и приходи не го води към самозабрава и неразумно харчене. За разлика от други известни личности Бредбъри не се обгражда с разкош и слуги. Дори продължава да ползва пишеща машина, която според приятелите му има направо антикварен вид, а домът му е пълен не с луксозни вещи, а с неговите най-верни приятели – книгите.

Плаши се само от автомобили

Безстрашният в политическата критика писател има само една фобия – към автомобили. Той избягва да се качва на тях и никога през живота си не е искал да има шофьорска книжка. Няма желание да пътува и със самолет – преживява подобен „ужас” чак на 62-годишна възраст, когато му се налага да посети Париж. За него няма нищо по-досадно и от манията по нови технологии. Бредбъри не намира нищо интересно в страстта на толкова хора към интернета и мобилните телефони и смята, че ползването им трябва да бъде намалено. Когато различни фирми предлагат да представят книгите му в електронен формат, той ги изпъжда с думите: „Гледайте си работата!”. Бредбъри е категоричен, че истинска стойност има само книгата в своя традиционен книжен вариант.

Фантастичните романи на Бредбъри се превърнаха в предупредителни разкази за опасното бъдеще. Неговата най-известна книга – "451 градуса по Фаренхайт" (1953 г.), е написана по времето на Студената война и разказва за злото на цензурата и контрола върху мисълта в една тоталитарна държава. Тя достигна до световната аудитория с филмовата адаптация на режисьора Франсоа Трюфо през 1966 г.

"Най-голямото забавление в живота ми беше да ставам всяка сутрин и да бързам към пишещата машина, защото ме е осенила някоя нова идея", заяви Бредбъри през 2000 г. "Чувството, което имам всеки ден, е до голяма степен същото както, когато бях на 12 години", сподели писателят на 80-я си рожден ден.

Бредбъри е написал близо 600 разказа и 30 книги, включително "Марсиански хроники" за опитите на хората да колонизират Марс и нежеланите последици от това. Той се сдобива със световна слава след появата на "Хрониките" през 1950 г., сборник, включващ отделни негови разкази.