СВЕТЪТ КРАЙ НАС

“Ex ovo!” В превод от латински: Да започнем от яйцето! С този израз римските адвокати начевали защитните си пледоарии. Тъй като това е защитна пледоария: Ex ovo, да започнем от яйцето! Онова яйце, разбира се, което Росен Плевнелиев, подари на папа Бенедикт ХVІ. По конституция президентът е олицетворение на единството на нацията. С дара си за Ватикана президентът за първи път от началото на мандата си почти изпълни тази повеля. Казвам „почти”, защото не олицетвори в частност единството на нацията, а олицетвори направо самата нация. Яйцето изглеждаше точно толкова златно, грандоманско и неуместно, колкото по същото време бяха роклите на абитуриентките и доспехите на Софи Маринова на „Евровизия”. В този смисъл г-н Плевнелиев олицетвори нацията по-нагледно от всеки свой предшественик.

Опитайте се да си представите, че Софи Маринова изскача със златната рокля и белите си ботуши на сцената на „Евровизия” точно от това яйце. И на яйцето, и на Софи щеше да им отива. Те просто бяха създадени един за друг – бялата кожена рокля със златния колчан на Софи и златната плетеница на високото 2,3 м яйце. Да не говорим колко си подхождаха мускетарските ботуши на Софи и стойката на яйцето, взета от артикула „стол за офис, тип президент”. Хич не се шегувам, столът с такива крачета наистина се казва „Президент”. Но тъй като никой не се сети, че яйцето може да замине за Баку, то замина за Рим. Няма ли съветници президентът, питаха се втрещените българи. Има, разбира се.

Сега се опитайте да си представите яйцето във Ватикана да се бе отворило и от него да се излюпи католическа абатиса, облечена в толкова сантиметра плат, от колкото бяха ушити препаските на доста български абитуриентки. Пак щяха да си подхождат. Просто никой не се е сетил на този етап за подобен яйчен пълнеж. Както и никой не се беше сетил да оборудва Софи Маринова с камшик, за да е пълна картинката. Но тези неща ще бъдат наваксани и то много бързо, ако се съди по скоростта, с която фучим към простотията и простащината. Нямаше ли Софи Маринова дизайнери? Имаше, разбира се. Нали точно те били преценили да я облекат в цветовете на прабългарите – бяло и жълто!?! Нямат ли онези абитуриентки родители? Имат, разбира се, нали те с оскъдицата си им купиха тези оскъдни рокли за много пари.

Обратното на всичко това би било простотата. Простотата е най-евтиният, най-прекият и най-трудният начин. Простота би било Софи Маринова да се яви на сцената на „Евровизия” боса, с пъстра рокля от басма и венче от цветя на главата. Цялата работа щеше да струва между двайсет и тридесет лева (Ц. Цачева купила на майка си басмяна рокля за такива пари, както беше съобщено тези дни със сериозността на парламентарна новина). И можеше да донесе на Софи участие на полуфинала. Цяло чудо е, че българската участничка се класира на точка разстояние от целта с ботуши, в които прилича на жена, по чиито следи върви моралната полиция. Не пет октави, ами петнайсет да покриваш с гласа си, пак ще привлечеш само толкова европейци, колкото от тях биха спрели на магистралата пред момиче с подобно облекло. Софи Маринова изглеждаше комично неприлично. Абитуриентки изглеждаха страховито неприлично. Подаръкът на българския президент във Ватикана изглеждаше срамно неприлично. Но всички те ни подхождаха. Защото ние живеем неприлично.

Живеем, повдигнати на пръсти. Живеем в най-горния регистър на Софи Маринова. Нищо не е в мащаб 1:1. Всичко е или истерично преувеличено, или обезсмислящо омаловажено. И всички пищим, че сме прецакани.

Един ден разбрах, че не съм прецакана. И че много малко от хората, които познавам, са прецакани. Говорех си с майката на момче, болно от левкемия. Здрав, прав студент на 21 година и един ден, като гръм – рак на кръвта! В толкова напреднала фаза, че нямало как да го лекуват, без да му обяснят директно колко малки са шансовете. Лекарите му обяснили. Попитах майката как е реагирал синът й. Само това казал: „Прецакан съм.” Два пъти едно след друго: „Прецакан съм. Прецакан съм.” От сляпата съдба, от случайността, от живота. След този случай никога не казах, че съм прецакана. И го разказвах на всеки, от когото чуех думата.

И пак рак. Този път на гърлото, оперираха го, приятел от детството. След операцията не можеше да говори. Ако минаваше край свой познат спираше и започваше да пляска с ръце. Докато познатият му се обърне в посока на звука. Тогава вдигаше ръка за поздрав. Здравей! Не можеше да го произнесе, но го казваше с жест – пожеланието другият да е здрав. Той ми върна смисъла на думата „здравей”.

Забелязахте ли, че никой, описвайки земетресението, не започна с възклицанието „Ужас!”. Ние го казваме толкова пъти на ден, че то е станало невинно за наистина ужасно нещо като земетресение от почти 6-та степен. „Ужас!” е, ако опашката пред касата е повече от четирима-пет души. „Ужас!” е начинът, по който изглежда някой. „Ужас!” е всичко, което не е „Супер!” Махалото ни се клатушка между супер и ужас и нищо не е нито на мястото си, нито в размера си, нито със значението си.

Най-вече „Ужас!” са политиците. Ние го казваме, за да се разграничим от тях. Само че не става – те са нашата представителна извадка. Ако ние бяхме по-различни от тях, щяхме да си изберем други политици. Президентът Плевнелиев в Рим е същото, каквото е Софи Маринова в Баку. Цецка Цачева, Искра Фидосова, Емилия Масларова и други подобни любимки на злите остроумници са същото, каквото са абитуриентките, макар да изглежда, че е точно обратното. Точно както чалгата е същото, каквото бяха песните от политическия младежки фестивал „Ален мак”, възхваляващи комсомолския принос за изграждането на социализма. Колкото и да изглежда, че е точно обратното. И едното, и другото служат на послушното оглупяване. Дали ще е „и ний вървим, вървим нататък”, защото пред нас са блеснали житата, или ще искаш да те заведат в някоя квартална кръчма, за „да полудеем тази нощ и всичко живо да ни псува” е едно и също нещо, колкото и да изглежда противоположно. Ивана изпя задушаваната мечта на мнозина да направим нещо, „все едно какво, но нека е различно”.

Не е различно обаче. „Не искам вече да сме прилични, да сме порядъчни…” И съответно ставаме неприлични – само че това е също порядък. Друг, но порядък. И ето ни, осъществили мечтата да бъдем „нещо нетипично” – вече неприлични, но пак порядъчни, т.е. пак строени в редици. Редиците са си редици, независимо дали са комсомолски, или чалгарски. Строяват ни в редици, за да можем да се движим подравнено и по команда. «И ний вървим, вървим, вървим нататък…» – пионерски хор. «Тръгваме, все едно къде…» – Ивана.

Истината е проста, знае я всеки дюкянджия: ако искаш да продаваш на някого нещо пошло, трябва преди това да му изфабрикуваш пошла душа. Ако искаш да продаваш на мнозина, трябва да произведеш много пошли души. И така трябва да го направиш, че хората да ти съдействат – като натискат съответното копче на дистанционното, например. Където отец Гелеменов обяснява на ошашавения български зрител, че земетресението в Перник се случва заради три вида врагове на народа. Първите: врачки и гадателки. Вторите: хомосексуалистите. Третите: дъновистите и самият Дънов най-вече, чийто гроб трябвало да бъде преместен, за да не дразним Бога. Ако някой намери едно неприлично изречение в трудовете на Петър Дънов или една неприлична негова постъпка, моля да ме информира. Ако някой намери едно прилично изречение или прилична проява на отец Гелеменов, много моля да направи същото.

Ние дотолкова сме свалили прага си за приличие, че слушаме такива хора. Гледаме пошли реалити формати, съпреживяваме живота на стотина смешни хорица, които са известни с това, че са известни. Гледаме ги как се хранят, как си разчекват детето, когато се развеждат, как биват интервюирани, а също така и как интервюират. Нашата душа е станала фабрична – тя вече може всичко да понесе. Когато чалгата законодателства – чалга музиката, чалга мисленето, чалга облеклото, чалга отношенията, чалга рейтингите – законът е, че човек трябва да живее хоризонтално, не вертикално. Вертикалното е стремеж, израстване, там личи, че някои се извисяват, а други пълзят. Чалгата предлага уютно, шумно, приравняващо хоризонтално веселие. Според вас кои хора се манипулират по-добре и се управляват по-безметежно – вертикално или хоризонтално живеещите?

Беше в първите седмици, след като забраниха тютюнопушенето на аерогара София. Изсипахме се от самолета от Прага и ни посрещнаха предупредителни надписи. Равен глас съобщаваше на български и английски, че пушенето на територията на летището може да става само на определените за целта места. Сред пътниците бяха и две групички млади хора, които се прикачиха на самолета за България в Прага. Още там стана ясно, че едната групичка са български студенти в САЩ, другите в Копенхаген. Не знам дали им беше първо или поредно връщане вкъщи, но помня че им личеше – много са се затъжили.

Около лентата за багажа на софийското летище вече приличаха на хора, които броят секундите. Багажът се бавеше, още едно изпитание за пушачите. Един от пътниците най-спокойно извади цигара и запали. Сред всичките табелки и монотонните предупреждения от високоговорителите. Мъжът изглеждаше като победител в кастинг за роля на набързо забогатял простак. Отделните части на облеклото му изглеждаха наред, но съчетанието беше умопомрачително. Шкембето му беше по-голямо даже и от самочувствието, едно копче не беше издържало.

Младите хора му мятаха отровни погледчета. Поглеждаха се и в очите им светкаха въпросителни и удивителни. Едно от момичетата театрално започна да маха с ръка пред дима. Но не казваха нищо, както обикновено се случва между възпитани млади хора и невъзпитан възрастен. А лентата все още се въртеше празна. Тъй че човекът си изпуши спокойно цялата цигари, поогледа се – не видя нищо, което може да му послужи като пепелник и хвърли фаса на излъскания под.

На това място възпитанието на младите хора се изчерпа – внезапно и колективно. Все едно някой им даде сигнал и те нападнаха. „Как може да правите такова нещо, това може да се случи само в България, имате ли представа каква глоба щяхте да платите в чужбина, не виждате ли надписите, не чувате ли” … и т.н. в този ограмотителен порядък. И тогава едно момиче, най-тихичкото до този момент, каза нещо по-различно, то ме и накара да запечатам всяка подробност от тази случка. Момичето каза: „Заради такива като вас напуснахме България.”

После се завъртяха багажите, качихме се в миризливите таксита и всеки тръгна по пътя си. Оттогава често си мисля: добре, тръгнахте си заради такива, но ще се върнете ли? За какво бихте се върнали и как ще се държите, когато това се случи? Там, където сте, ще съберете ли толкова самочувствие и кураж, че да го боцнете този отвратителния с карфица през дупката на скъсаното му копче, за да се спука шкембето на самочувствието му? Ще му потърсите ли сметка как е стигнал дотам да влиза в най-скъпия магазин и да купува най-скъпата риза и най-скъпата вратовръзка, за да я върже на най-кухата глава. А на оня, който му е разрешил да стигне дотам, който е прибирал подкупите? Ще го направите ли, или след учението ще дойдат семействата, децата и съответно – компромисите?

Ние, вашите майки и бащи, няма да можем да го направим. Малко сме и сме уморени. Не сме олицетворени нито от президента, нито от патриарха. А тези от абитуриентите, които бяха прилично облечени, вече си подготвят самолетните билети да дойдат при вас.

Сп. „Тема”