СВЕТЪТ КРАЙ НАС

Малко предисловие. На 30 октомври във връзка с опита на един турски "Think Tank" да интерпретира Балканската война като "геноцид над турците" споделих с колеги, че това не би трябвало да ни изненадва, защото миналото подлежи на най-различни тълкувания. По този повод си позволих и отношение към проведената в СУ конференция, под надслов "Културното отваряне на България към света", посветена всъщност на 70-годишнината на Людмила Живкова: «Аз съм може би последният човек, който би могъл да бъде подозиран в симпатии ... към Людмила Живкова. Дори напротив - възразявал съм и съм спорил с Петер Бахмайер за смисъла на неговите занимания по тази тема. Не мога да приема обаче, когато една агитка от петнадесетина души (мас-медиите ги изкараха 30-40 - може би ако се добави и броят на присъствалите журналисти) прекъсват интелектуалец като Петер Фишер-Апелт с викове "Хонекер, Хонекер!" или "Щази, Щази!"».

Бях отишъл на откриването на конференцията тъкмо, за да чуя проф. Fischer-Appelt, чието приветствено слово на световния конгрес на ориенталистите в Хамбург, завършило със сентенцията "Ex Oriente Lux", ме бе впечатлило до такава степен, че още си го спомням, въпреки отминалите десетилетия. Теолог и философ по образование той бе дългогодишен ректор на Хамбургския университет (1970-1991), активно ангажиран в осъществяване на научното сътрудничество с университети от Източна Европа, в това число и със СУ "Климент Охридски". В България той оглави Фондацията "Людмила Живкова" (преименувана по-късно на "Св. св. Кирил и Методий"), която даде възможност на редица млади български таланти да следват на Запад. Сред "даровитите" бе и Симеон Дянков - днешният финансов министър, който не пропуска възможност да демонстрира превъзходство, унижавайки опонентите си (срв. арогантните подмятания за "феодалните старци" от БАН, които само си били бъркали в ушите). Фишер-Апелт няма отношение към подбора на младите "гении", чиято "даровитост" (както и при "горнобанското школо") често се отнася до техните родители. Той искрено е вярвал в смисъла на поетата кауза, на която посвещава дълги години от живота си. Днес немският интелектуалец - почетен доктор на Химико-технологическия университет в София (1992), на Софийския университет (1994) и на Техническия университет във Варна (1997) - е председател на Кръга на приятелите на Фондацията в Германия и на неговото име е учредена скромна награда за учители в сферата на хуманитаристиката. Тъкмо позитивното му отношение към българите и ангажиментите му за поощряване и пропагандиране на тяхната духовност по време, когато представата за "българското" в ЕС бива негативно преекспонирана (най-вече от германски журналисти и експерти по формиране на публичното мнение) не заслужава иронични подвиквания като "Тихо, да не се излагаме пред чужденците" и скандиранията "Хитлер - Химлер - Гьобелс", съответно "Сталин - Тито - Димитров".

Мога да разбера и оправдая разумното противопоставяне на опитите за възхвала на едно "минало величие", но не и да приема начина, по който това се реализира. Калин Янакиев бе прав, когато заклейми конференцията като един вид "реабилитиране на комунистическия режим" и изтъкна, че Людмила Живкова ни е "отворила" не към света, а към източния мистицизъм, врачките и баячките, които изпълниха публичното пространство след 1989 г. Но по време на нейното "регентстване" сградите в центъра на София бяха боядисани цветно - за пръв път от десетилетия насам в общата сивота на градския пейзаж се появиха и по-пъстри петна; беше съграден многофункционалният комплекс на НДК, а доколкото разбирам е имало планове и за построяването на модерна сграда за Национален исторически музей на мястото на старата зоологическа градина срещу Спортната палата, които не са се реализирали поради близостта до паметника на Съветската армия - да не би той да остане в "сянката" на историческото ни "[преу]величи[чаван]е". Освен това възшествието на Живкова позволи и "реабилитацията" на някои изтикани с времето в "глуха линия" учени хуманитаристи на европейско ниво, като Иван Дуйчев, Веселин Бешевлиев, Иван Венедиков, Александър Фол и др.

"Феноменът" Людмила Живкова е обясним. Тази малка жена с дрезгав прегракнал глас, която нерядко се запъваше при четене на предварително подготвени слова, наблягайки на отделните думи така, че да прозвучат като заклинания ("единство, творчество, красота"), е далеч от образа на европейския интелектуалец, още по-малко на руския му духовен събрат, въпреки че нейното "отваряне към Изтока" имаше по-скоро руски, отколкото европейски "привкус". Тя едва ли щеше а бъде "някой", ако не бе дъщеря на "Първия" - натоварен с потентно очакване член на Върховното Семейство, което от "битово" беше на път да се превърне в "политическо" (срв. есето от 18 октомври на някогашния асистент на литературоведа Емил Стефанов, проф. Николай Георгиев, озаглавено "Людмила Живкова и семейството като начин на употреба: Лед, който се мислеше за огън", на интернет адрес: http://e-vestnik.bg/15888/lyudmila-zhivkova-i-semeystvoto-kato-nachin-na-upotreba/). Всъщност "появата" на Людмила Живкова на такова поприще се вписва в модела на диктаторските общества, по силата на който сферата на науката, изкуството и културата се предоставя на съпругата (или дъщерята) на "великия вожд". Такива бяха Елена (Ленуца) Чаушеску - заместник премиер и член на румънската Академия на науките, както и иранската императрица Фарах Диба, ангажирана с ограмотяване на народа и развитие на иранската култура. Раиса Горбачова също се изявяваше на обществена сцена. Мира Милошевич - и тя. Диктаторите обичат да се занимават с проблемите на мира и просперитета на човечеството. Хитлер използва летните олимпийски игри през 1936 г. (първите, на които церемониално беше внесен олимпийският огън) за пропагандиране на своя режим. Кадафи на свой ред не жалеше средства, за да се представи като световен миротворец и визионер. В тази компания Людмила е по-скромна - тя се вписва в идеите на УНИЦЕФ, поставяйки обаче по-различен акцент (развитието на творческия потенциал на подрастващите), който да позволи номинирането й за Нобеловата награда за мир. Така поне сред ласкателите. Проспериралите под нейния чадър.

Повечето от тях - онези, които оцеляха до наши дни - присъстваха на конференцията. И това е едната страна на лицемерието, защото те осмисляха по този начин собствения си житейски път ("времето е в нас и ние сме във времето"). Другата страна е на инициаторите на протеста. Какви ли прелюбопитни неща биха излезли, ако се провери, кой от лидерите на "демократичната" ни опозиция къде се е намирал и какво е писал или говорил през "епохата" на Людмила Живкова? За първия демократично избран президент вече се знае - той също се е ползвал от нейната закрила. За други от "десния елит" тепърва има да се разбира...

Конференцията бе предшествана от фото-изложба, посветена на въпросния юбилей. Част от представените на нея материали бяха подбрани като визуален фон за мероприятието в СУ. Може би обществеността нямаше да обърне внимание на ставащото, ако не бяха размислите на Тони Николов от 4 октомври 2012 под надслов "Каква ни е Людмила Живкова" в портала за култура, изкуство и общество (http://kultura.bg/web/каква-ни-е-людмила-живкова/), препечатани и в други сайтове. Авторът е бил осенен от идеята да приведе извадка от дитирамбите по адрес на Людмила Живкова и това е сполучлива атестация за времето и естеството на културния възход в епохата на късния социализъм, както и за морала, етиката и естетиката на онези от неговите носители, които сега въздишат по отминалите времена. Понякога се питам дали Сталин е виновен за появата на заклеймявания от всички "култ към личността" и доколко една диктатура би била възможна без съдействието на най-широк кръг от стремящи се към облагите на властта нейни поддръжници? По-долу привеждам откъс от есето на г-н Николов:

«... поглеждам към белия пламък на епохата чрез книгата Людмила Живкова, Мислете за мене като за огън, Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1982, с автори Стоян Михайлов, Любомир Левчев, Любомир Павлов, Светлин Русев и Евтим Евтимов. Списъкът на авторите е наистина дълъг, но важен, защото добавим ли Богомил Райнов, Александър Фол, Милко Балев, Емил Александров, Живко Попов и още двама-трима, имаме комай основните дейци на споменатия „Огнен ренесанс”. И тъй, затаете дъх:

Подгорието сияеше в слънчева пролетна радост. Беласица махаше с цъфнали кестени от острието на две свещени български граници.

Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха на тази страшна крепост и гледаше земното лице на родината. Така я съзряха от полето селските труженици. Бързо се разнесе новината:

„Това е Людмила!”,

„Нашата Людмила!”.

Мъже и жени хвърлиха мотиките и сечивата на плодородието и се затичаха през браздите нагоре по стръмните землени укрепления. Бяха много. Превзеха крепостта.

Но горе се стъписаха и насядаха тихо в сянката на дърветата, за да не пречат на Людмила.

Само я гледаха и нейният образ потъваше в душите им завинаги.

А тя като че ли не ги забелязваше.

Но щом свърши работата си със специалистите и ръководителите, обърна се изведнъж и сама отиде при тях – обикновените истински хора – и подхвана разговор, сърдечен и весел като майски дъжд.

Предупредих ли ви да си подготвите кърпичките? Без значение дали се превивате от смях, яд или носталгия.

Ала този текст, както и хиляди подобни нему писания, кой знае защо липсваха на изложбата. Липсваха, а са важни. Защото в едно ни дават всичко: целия фалш и еклектика на епохата, съумяла да вплете даже сиромахомилството със Заратустра, който слиза от планината. Целият онзи кич, от който десетилетия не можем да изгазим и днес: енергийно-огнени превъплъщения и врачки; екстрасенси и медийни касандри; теософия, антропософия и тайни учения, с лекота прерастващи в световни конспирации; конски опашки, дупката в Царичина, вампири, анти-вампири и какво ли не още.»

Не мисля, че в науката трябва да има теми-табу. Само политиканстващите манипулатори и треперещи за кариерното си развитие "дребни души" се опитват да забраняват "неудобните" теми. Те заклеймяват и провокациите срещу традиционния прочит на миналото и всяка позиция, излизаща извън рамките на "политкоректността". В този смисъл реакциите на някои политици спрямо конференцията в СУ са лицемерни с оглед на семейната им обвързаност с комунистическата номенклатура или с крепителите на стария режим. Затова и отзивите за случилото се в Алма Матер са противоречиви. Едно по-балансирано обобщение е дадено във в-к "Труд" под надслов "Людмила Живкова разтърси Софийския" (http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1596000). Тук наред с мнението на външния министър ("Университетите по света се занимават с иновации и научни открития, Софийския се занимава с... Людмила Живкова! Боже, пази България!"), е цитиран и един коментар на Иво Христов ("80-те бяха и време на огромно културно разкрепостяване: кинопанорами, авторско западно кино в широко разпространение, международни писателски срещи в София (Ъпдайк, Сароян, Гор Видал, Ерве Базен). В тогавашните условия на съветски надзор това беше пробив". И по-нататък: "български артисти с ходатайството на Людмила Живкова заминаха да работят по света (Емил Камиларов, Емил Табаков и т.н.). Затова не разбирам ожесточението срещу някаква конференция, посветена на нейната памет"). Аз пък не приемам да бъде прекъсван Фишер-Апелт с викове "Направете конференция за Хитлер!" и съм склонен да се съглася със заключението на проф. Чирков, че "нашата демокрация не е еволюирала още в цивилизация" (по b-tv, http://www.btv.bg/shows/lice-v-lice/videos/video/1647001800-Skandalat_okolo_konferentsiyata_za_Lyudmila_Jivkova.html).
По-долу прилагам откъси от протеста на 19 октомври (денят на св. Йоан Рилски) по обнародвани в интернет материали, който протест, макар и да не можа да попречи на "юбилейното тържество", все пак показа, че в България съществува и друг поглед върху "вчерашния ден".

Показателна е и реализираната в крайна сметка обща снимка на една от протестиращите с Евгения Живкова. Акт, наситен със символика, който удовлетворява и двете страни - едната, благоволила да "слезе" до народните маси в името на демокрацията, и другата, успяла да увековечи докосването си до "червената принцеса".