Пет години не съм добавял нищо в раздела с „Белите коне“. Повече от пет, ако съдя по датата на последния материал – той е от старостилното Рождество на 2014 г. Хиляди неща се случиха оттогава. И възвисяващи, и съсипващи. Обрадващи и гриженосни. Пътепрепъващи и недотам умели опити за изваждане от равновесие. Случки, спуснати ми „свише“, за да осмисля времето и мястото, да пренаредя своите приоритети, да отсея важното от незначителното, истинното от лъжовното, значимото ценно от суетното. И да разбера правдата на Еклесиаста.

Детето ми бе болно и се пребори. Намери си спътник в живота. Създаде семейство, замина далеч. Придоби докторска степен, призната на новото място. Написа книги. Роди прекрасен син. Окичи ме с почетното звание „дядо“.

Защо ли тогава се чувствам още неудовлетворен?

* * *

В кариерното си развитие постигнах ниво, когато сам да мога да определям кога, с какво и как да се занимавам. Без да ми се „спуска“ като задача какво да върша и без да отговарям пред началници за резултата. Какво по-добро от това да правиш каквото си искаш, а работата ти да е хоби?

И пак нещо не достига...

В края на 2014 г. при конкуренция между шестима кандидати се оказах подгласник на избрания за чл.кор. сегашен зам.председател на БАН. Тогава си мислех, че може би си струва начинанието и не обърнах внимание на съчувствието на един от препоръчителите ми, че съм решил да поема по този път. Сега проумявам по-добре какво е искал да каже и съм благодарен за изхода на конкурса.

Наистина, с годините често си поставях въпроса за „смисъла на нещата“ (понякога го правя и сега), но заедно с това се научих да виждам красотата и да откривам радостта дори в най-дребните детайли. Престанах да изисквам от колегите да надскачат себе си в името на общи цели. Спрях да очаквам от хората да бъдат по-различни, отколкото могат. Научих се да ги приемам каквито са. Светът е прекрасен, но невинаги го забелязваме. Животът е чудо и трябва да му се наслаждаваме, опитвайки се да правим добро. Обичта е най-висшето благо. Тя е Божествената Сила, променяща реалността. Тя самата е Демиург. Обичта и Прошката творят чудеса. Те променят и враговете, защото Ти вече си Друг.

През миналата година се случи да присъствам на конференция във Виена, организирана от Комисията за история на югоизточна Европа при Фондация Pro Oriente. Понеже темата бе свързана с междурелигиозните отношения, събитието се проведе в сградата на името на кардинал Франц Кьониг, образователен център на йезуитите и Каритас. Там бе разквартирувана и по-голямата част от участниците. Времето съвпадна с един труден личен период, когато преосмислях неприятни случки от близкото минало и търсех решения на измъчващ ме проблем. Определено се нуждаех от усамотяване и медитация, но едва ли можех да си го позволя. Каква бе изненадата ми, когато, след като се нанесох в стаята, открих върху възглавницата картичка с текст на молитва от Франция. Той сякаш предлагаше отговор на терзаещите ме въпроси:

Herr, mach mich zu einem Werkzeug deines Friedens,

dass ich liebe, wo man hasst;
dass ich verzeihe, wo man beleidigt;
das ich verbinde, wo Streit ist;
dass ich die Wahrheit sage, wo Irrtum ist;
dass ich Glauben bringe, wo Zweifel droht;
dass ich Hoffnung wecke, wo Verzweiflung quält;
dass ich Licht entzünde, wo Finsternis regiert;
dass ich Freude bringe, wo der Kummer wohnt.

Herr, lass mich trachten,
nicht, dass ich getröstet werde, sondern dass ich tröste;
nicht, dass ich verstanden werde, sondern dass ich verstehe;
nicht, dass ich geliebt werde, sondern dass ich liebe.

Denn wer sich hingibt, der empfängt;
Wer sich selbst vergisst, der findet;
Wer verzeiht, dem wird verziehen;
Und wer stirbt, der erwacht zum ewigen Leben.

Господи, стори ме в инструмент на Твоя мир,

щото да обичам, където се мрази / да прощавам, където се оскърбява / да свързвам, където е раздор / да казвам истината, където е заблуда / да давам вяра, където съмнение заплашва / да будя надежда, където мъчи отчаяние / да запалвам светлина, където цари мрак / да нося радост, където живее мъката.

Господи, нека да се стремя,
не да бъда утешен, а аз да утешавам / не да бъда разбран, а аз да разбирам / не да бъда обичан, а аз да обичам.

Защото който се отдава, той получава / който себе си забравя, той намира / който прощава, нему бива простено / и който умре, той се пробужда за вечен живот.

Този текст ме впечатли дълбоко. Такъв стремеж към себеотдаване до забрава не бях срещал досега! Към комплекса на Kardinal König Haus има и парк с дървета, между които, скътани в усамотение, са поставени пейки. Преди да отпътувам, се разходих из алеите, вдишвайки влагата от нападалите листа, полегнали навсякъде като пъстроцветен килим. Беше последната трета на ноември, но есента тук бе още в разгара. Чувах само собствените си стъпки и … мисли. Особено усещане на разтваряне в нещо възвишено. Приседнах на една скамейка, пред която в оградено с камъни пространство бе разположена като в пещера малка статуя на Светата дева с Младенеца. Unsere liebe Frau vom Montserrat – уточняваше един надпис, под който бе изписан цитат от Игнаций Лойола. Поседях в тишина, наслаждавайки се на момента и търсейки просветление. Една гарга кацна на клона над мен, а по близкото дърво притича катеричка. Това бяха сякаш знаци в отговор на отправените молитви. Сърцето ми се изпълни с чувство на благодарност. Знаех, че нещата ще бъдат наред.

Припомням си всичко това в дните на Страстната седмица. Какво нещо е езикът! Някогашното „страдание“ (от праслав. *strádati „страдам“) се е развило през времето в „страст“. А "сладката болка" е станала "сладо-страстие" (това май го е измислила жена). Човек се измъчва и страда от силните си желания, страсти. Дори и да бъдат удовлетворени.

Обратно на посланието в молитвения текст.

И на завета на Спасителя…