05.03.2020
Liber Novus: Изпитания
Месеци преди избухване на Голямата война (28 юли 1914) Юнг е особено сензитивен. Наближаващото бедствие се отразява на неговите „видения“. На 19 април 1914 г. той начева финалната част на Червената книга („Изпитания“) с едно унищожително самобичуване, въведено чрез думите: „Противя се, не мога да приема това кухо нищожество, което съм. Какво съм аз? Какво е моят Аз? Вечно предпоставях моя Аз. Сега той стои пред мен – аз пред моя Аз. На тебе говоря сега, мой Аз“. Следва порой от упреци и презрителни унижения. На 20 април 1914 г. Юнг се оттегля като председател на Международния психоаналитичен съюз, а десет дни по-късно (30 април 1914 г.) се оттегля и от мястото си на доцент в Медицинския факултет на Цюрихския университет. Не са ми известни личните мотиви за неговите решения, но през този период той се изправя критично срещу собственото Аз, като го подлага на остро разобличение, обръщайки всички външно видими качества в тяхната пълна противоположност. Юнг безпощадно разнищва Аз-а си, като не му оставя възможност за убежище. По-късно той ще нарече това „среща със сянката“. През 1934 г. Юнг пише: „Който поглежда във водното огледало, естествено вижда първо собствения си образ. Който се е отправил към себе си, рискува да се сблъска със себе си. Огледалото не ласкае, то вярно сочи какво надзърта в него, а именно онова лице, което ние никога не показваме пред света, понеже го прикриваме чрез персоната, чрез актьорската маска. Огледалото обаче се намира зад маската и разкрива истинския лик. Това е първото изпитание на смелостта по пътя навътре … Ако човек е в състояние да види собствената си сянка и да понесе знанието за нея, решава едва една малка част от задачата: разбулил е поне личното несъзнавано“ (Über die Archetypen des kollektiven Unbewussten)(Liber Novus, Изпитания, с. 418, бел. 8).
Тази самокритика, изложена в уводния откъс на последната част от Liber Novus, не е само лична – в една или друга степен тя засяга всеки човек и изважда наяве много от движещите мотиви, същинските подбуди, стаени зад воала на външната показност. И макар „гвоздеят“ във финалната глава да са „Septem Sermones ad Mortuos“, където се разкрива една цяла „нова“ философия за смисъла на съществуването ни, разтърсващото въвеждане към „Изпитанията“ е не по-малко значимо. Изглежда нещо силно преживяно е накарало Юнг да се подложи на такъв смазващ самоанализ. В деня, в който се оттегля като председател на Психоаналитичния съюз, той записва следното (Червената книга, Изпитания, с. 415 сл.):
Нима се почувства днес смазан, унизен, непълноценен? Да ти кажа ли защо?
Честолюбието ти е безгранично. Основанията ти не произтичат от съществото на нещата, а от твоето себелюбие. Не за човечеството, а в своя полза работиш. Не се стремиш към съвършенството на нещата, а към всеобщо признание и подсигуряване на собственото си преимущество. Ще те удостоя с трънен венец от закривени навътре железни зъби, които да се врежат в плътта ти.
Сега стигаме до жалката измама, която създаваш със своята умнота. Изкусно говориш, с дарбата си злоупотребяваш и пребоядисваш, смекчаваш, [416] подсилваш, примесваш светлина и сянка и гръмко заявяваш своята почтеност и чистодушна доверчивост. Възползваш се от доверчивостта на другите, злорадо ги ловиш в своите примки и наред с това разхвалваш своето доброжелателно превъзходство и каква благодат представляваш за останалите. Правиш се на скромен и не споменаваш заслугите си, надявайки се някой друг да го стори вместо теб, а после си разочарован и наранен, ако това не се случи.
Лицемерно проповядваш невъзмутимост. Но щом засяга теб, нима оставаш невъзмутим? Не, тогава лъжеш. Изяждаш се от яд, езикът ти бълва ледени кинжали, размечтаваш се за мъст.
Зловиди ти се и злорадстваш. Другиму не пожелаваш слънце, понеже ти се ще да го разпределиш сред тези, които предпочиташ, загдето те са предпочели теб. На всяко благополучие завиждаш и нагло го отричаш.
Вътре в себе си подло и безпощадно си мислиш каквото ти изнася, и при това не се чувстваш ни най-малко отговорен пред човечеството. Ти обаче си отговорен пред човечеството за всичко, което мислиш, чувстваш или вършиш. Хич не ми пробутвай преструвки, че имало разлика между мисъл и дело. Крепи те само незаслуженото преимущество, че не си принуден да казваш или вършиш това, което мислиш и чувстваш.
Но ти си безочлив във всичко, в което никой не те вижда. Ако някой друг ти го каже, смъртно ще се обидиш, макар да знаеш, че е вярно. Ще ти се да упрекнеш другите в грешка? За да се поправят ли? Е, признай си, ти поправи ли се? Защо си мислиш, че имаш право да изразяваш мнение за другите? Къде ти е мнението за теб самия? И къде са благовидните основания, които го подкрепят? Твоите основания са паяжини от лъжи, провиснали в мръсен ъгъл. Осъждаш другите, натякваш им какво трябва да вършат. Правиш това, понеже при теб самия цари безпорядък, самият ти си нечистоплътен.
И после – как мислиш всъщност? Струва ми се, че мислиш хората, без да зачиташ човешкото им достойнство; нима се осмеляваш да ги измисляш и да ги употребяваш като фигури върху дъска, сякаш те са това, за което ги мислиш? Не ти ли е идвало поне веднъж наум, че по този начин вършиш грозно насилие, също толкова лошо като това, за което съдиш другите, а именно, че на думи обичат ближния си, а на дело го използват за своите цели. Твоят грях вирее на скришно, но той е не по-малък, безпощаден е и подъл.
Ала аз ще извадя твоята скришност на светло, безсрамнико! Твоето превъзходство ще стъпча с нозе.
Недей въобще да ми говориш за твоята любов! От туй, което ти си назовал любов, се стича похотлива корист. Големи думи казваш, толкоз по-големи, колкото по-скъдно устроена е така наречената ти любов. Никога недей да ми говориш за твоята любов, ами си затвори устата. Тя лъже.
[417]
Искам за позора си да проговориш и, вместо да редиш големи думи, разстроен вопъл да надигнеш към тези, чиято почит се стремеше да издействаш. Не почит, полага ти се присмех.
Искам съдържанието ти, с което беше толкоз горд, да прогоря напълно, да те опразня като изсипана съдина. Не бива повече да се гордееш с друго, освен с нищожество и кухост. Ще трябва съсъд на живота да станеш, така че убий всички твои кумири.
Не свободата ти принадлежи, а формата, не сила, ами търпеливост и приемане.
От омаловажаването си ще трябва да направиш добродетел, която ще разстилам пред хората като килим. Нека те стъпват отгоре с мръсни нозе, тогава ще видиш, че ти си по-мръсен от всички нозе, от които си тъпкан.
Ако тебе, звяр такъв, опитомя, ще дам на другите възможност и те да обуздаят своите зверове. Опитомяването започва от теб, от моя Аз, отникъде другаде. Не че ти, глупави братко Аз, си кой знае колко див. И по-диви от тебе има. Но трябва да те шибам с камшика, докато почнеш да търпиш дивотията у другите. Тогава ще мога да живея с теб. Онеправдае ли те някой, ще те изтезавам до кръв, докато простиш понесената неправда, но не само с устните, ами вътре в злостното си сърце с неговата безчовечна чувствителност. Чувствителността ти е твоята особена форма на жестокост.
Затова чуй ме, братко в моята самотност, приготвил съм ти всячески мъчения, ако някога пак ти хрумне да бъдеш чувствителен. Трябва да се почувстваш покорéн. Трябва да можеш да понесеш, когато наричат кал чистотата ти, когато желаят твоята окаляност, когато хвалят разточителността ти като пестеливост и алчността ти като добродетел.
Напълни бокала с горчивата напитка на покорството, защото ти не си твоята душа. Твоята душа е при огнения Бог, който се разгоря чак до покрива небесен.
Още ли ти се ще да си чувствителен? Забелязвам, че ковеш тайни планове за отмъщение, подклаждаш коварни козни. Глупак си ти, няма как да отмъстиш на съдбата, хлапако, все едно да искаш с камшик да нашибаш морето. Вместо това се заеми да построиш по-добри мостове, така може да си изразходиш духовитостта.
Иска ти се да бъдеш разбран? Само това липсваше! Разбери сам себе си, стига ти толкова разбиране. Това ще ти създаде достатъчно работа. Мамините синчета искат да бъдат разбрани. Разбери сам себе си, това е най-[418]добрата предпазна мярка срещу чувствителност и ще засити детинското ти желание да бъдеш разбиран. Да не би пак да искаш да превърнеш другите в роби на твоите желания? Но ти знаеш, че искам да живея с теб и че няма да търпя повече такива хленчения.
Който от нас не е попадал в ситуация да ти се иска да захвърлиш всичко и да се махнеш, той едва ли ще разбере мъченията на душата. Светът на хората не е перфектен. Той иска жертви. Твоята собствена жертва. Но когато усилията ти не бъдат оценени или – напротив – когато са принизени заради нечии подмолни интереси, душата кърви. Или може би накърненото ти Его? Създал си си представа за място под небето, която е оспорвана? От недостоен съперник? А струва ли си да се бориш за това място? Когато и без него ти отдавна вече си онова, в което Си се съградил? Кое е по-правилното – да имаш или да бъдеш? Haben oder sein? To have or to be? Милиони се стремят да „имат“; малцина предпочитат да „бъдат“. Като делфините от невероятния филм “Lucie” на Luc Besson (2014) с участието на Morgan Freeman и Scarlett Johansson. Ето защо предложеният от Юнг път за самопроникване и саморазкриване на същностния Аз е от полза за всекиго. „Изпитанията“ ни учат да се понасяме, а и по-важното – да се разбираме такива, каквито сме. Наистина – първа крачка към личностното осъзнаване. Тя може да е „малка стъпка за човека“, но с потенциала да стане „гигантски скок за човечеството“.
